Едно от нелепите твърдения за Иван Пейчев, поддържано и досега от някои критици, е, че той е камерен поет. Едва ли има смисъл да се опровергава подобна безсмислица. Цялото творчество на поета доказва тъкмо обратното. Поезията, както и животът му, се разгръщат в несекващо кресчендо. Лириката на Пейчев е задъхана, дисонансна, вечно спореща, на места неистово звучаща, изпъстрена с непредвидими обрати и парадокси, експлозивна. Дори пейзажът у Пейчев е действие, порив, страст, движение и промяна. Ако има нещо, което е въобще неприсъщо за поета, това е статиката, спокойствието, умереността. |