Романът завладява читателя с интригата си, докоснала две объркани съдби на кръстопът - на несретницата Елисавета и следователя Емануилов. Времето е отпреди 1989 г. - време, чуждо на уединеното прозрение, на разкаянието и изкуплението. Времето на застоя. На блатото. На помръкналата съвест. На поруганите мечти. На пошлостта.
"Блатото" е една от малкото български книги, а може би - и единствената, в която с впечатляваща психологическа проникновеност е направен разрез на някогашното общество, наричано днес тоталитарно. Истината за него е разголена до предел. Присъдата е безпощадна.
Ако някой все още си задава въпроса защо предишната система се сгромоляса така безславно и така безвъзвратно, отговорът ще намери тъкмо в тази книга на Красин Кръстев. Ще го намери не само в разгръщането на необикновената история на любовта между един мъж и една жена, осъдени от обстоятелства на самотни, прозрения и горчиво пътуване-оцеляване през живота, но и в галерията от ярки епизодични герои. Всеки от тях се запомня, като утаява в душата горчилката на минало, наситено с толкова противоречия и страсти.
Най-напред оглед на жилището. Изискване на процедурата. Старшината е проявил съобразителност - веднага след като научил за изчезването на Василева, запечатал стаичката й.
Разкъсвам печата. Вратата не е заключена.
Вътре е полутъмно, мирише на застоял тютюнев дим и влага. Дърпам басмените завески на
прозорчето, но сивият светлик на януарския ден
не променя много обстановката.
Мизерна, мръсна и тъмна стаичка. Дори и
да не беше запечатана, едва ли нещо би изчезнало оттук. Неоправено легло, неоправена маса, чудновато украсена с борово клонче в прашна ваза,
около нея угарки от парафинови свещи, стекли се
в капачки от бира. Сякаш преди няколко дни тук
е имало пиршество на гномове, болезнено инфантилен пир, иронична пародия на новогодишна вечер, в която никой не се е докоснал до храната - пържени яйца с прегоряла замръзнала сланина,
но всеки е пушил, пушил... фасове навсякъде. До
вратата - дървена олющена закачалка, каквато
има и в моята канцелария, само че тази е по-зле -
всеки миг ще падне под тежестта на един износен тъмносин шлифер. Под шлифера - кални ботинки и гумени ботуши.
На стената до закачалката снимки на Хемингуей и Фокнър - първият с пура, а вторият с
лула, но и двамата гледат с тъжните си премрежени очи на алкохолици. Ако можеха да ми разкажат какво е ставало тук, какво се е случило,
къде е сега това момиче? Фантазии...
Залавям се с куфарите под леглото. Три на
брой. В първите два - дрехи: поли, панталони,
блузи, две рокли, дамско бельо; между бельото -
кутия с медикаменти: аспирин, аналгин, валериан и две лъскави, неупотребявани опаковки с противозачатъчни хапчета - „Нон овлон"...
Куфарът с книгите е претъпкан, незатворен.
Изсипвам съдържанието му на пода: Аполинер,
Бодлер и Камю в евтините джобни издания на
„Галимар" и „Фламарион", Чехов - „Чайка",
„Идиот" и „Бесове" на Достоевски; Флобер с
„Възпитание на чувствата", „Отец Сергии" на
Толстой. Сиво томче на Димчо Дебелянов прегънато на „Балада за разблудната царкиня", а под
него рекламен бележник, подвързан с фалшива
червена кожа.
Разтварям го. След календара, на страницата
за данните на притежателя е изписано името й:
Име - ЕЛИСАВЕТА ХРИСТОВА ВАСИЛЕВА
Професия - НИКАКВА
Местожителство - НАЛОЖИТЕЛНО ПРИНУДИТЕЛНО
Телефон - Откъде-накъде!
А на следващия лист с едри печатни букви:
"ВСЯКА СЪДБА МОЖЕ ДА СЕ ПРЕНЕБРЕГНЕ С ПРЕЗРЕНИЕ."
Албер Камю |