Клиничната психиатрия е в концептуална криза. От една страна, последните две десетилетия донесоха огромен напредък в областта на нашето разбиране относно молекулната основа на невропсихиатричните разстройства. Все още обаче това не рефлектира в класификациите и диагностиката на психичните заболявания. Макронивото (психиатричните симптоми) остава откъснато от микронивото (мозъчните клетки). Тази празнина може да бъде запълнена единствено чрез интердисциплинарни усилия на клиницисти и фундаментални изследователи (невробиолози), а от друга страна, чрез разработването и приложението на нови теоретико-методологични подходи, които ще ни позволят да сглобим мозайката от клиничните и експерименталните данни. Представените пет взаимносвързани студии правят стъпки в тази посока. Невроните са пластични, а техните динамични взаимоотношения са нелинейни и детерминистични. Основният клетъчен състав на човешката централна нервната система непрекъснато претърпява не само функционални, но и структурни изменения. Невроните са в състояние да променят своите размери, форма и брой в резултат от действието на външни или вътрешни стимули. Този процес наричаме невропластичност. Днес на науката е известно, че способност да се възпроизвеждат притежават не само глиалните клетки. Такова качество притежават и нервните клетки през цялата продължителност на човешкия живот. Използването на тази вродена нам способност за терапевтични цели при невропсихиатричните заболявания тепърва ще набира сила. В настоящия труд ние разглеждаме основните характеристики на пластичността на мозъка и обобщаваме известните към момента данни за участието на този феномен в патогенезата и лечението на най-честите психиатрични разстройства, като основният ни фокус са депресиите. Освен това ние правим опит да „впишем“ пластичността на мозъка в нелинейните мозъчни динамики на микро- и макрониво. На тази база реформулираме някои основни понятийни конструкции на клиничната психиатрия. Опитите за интегриране на биологията с човешкото поведение и психичните разстройства датират още от древността. В последните десетилетия психофармакологията показа, че психичните разстройства могат да се повлияват по химичен път, и с това отвори широко вратата за навлизането на невробиологията в тяхното изучаване. Удивителното развитие на молекулярната невробиология сложи неповторим отпечатък върху нашите представи за мозъка и психиката. Ние интегрираме тези изследователски направления в опит не само да очертаем сегашната картина, а и да предложим някои насоки за бъдещо развитие. Текстовете са адресирани преди всичко към клиницистите психиатри и невролози, но се надяваме също така да бъдат полезни за студенти, специализанти и докторанти, както и за изследователи в областта на невронауките. |