„...Когато се измъкнаха от поредния пролом, пред погледите им се възправи огромна, потънала в сянка стена. Заедно с излизането им от теснината иззад гърбовете им се провря тънък светъл лъч, който ги изпревари и се забоде в грамадата, образувайки светло петно...
Двамата като по заповед спряха конете и застинаха в изумление. На осветеното място ясно се виждаше легнал на десния си хълбок барс. Главата на животното бе обърната към тях, а между протегнатите му предни лапи имаше малка кошница...
...Кошницата беше положена в малка ямка, така че да не може да се плъзне надолу в пропастта, но от мястото, където изпълзя, не виждаше какво има в нея. Тъкмо се изправяше на колене, когато от нея се чу глас или по-скоро проплакване. Протегна дясната си ръка да препълзи и в този момент се чу тропот на много коне – отрядът с Учителя спря до скалата...
- Дете, в коша има малко бебе!? Живичко е и плаче. Ей сегинка ще го
завържа и ще го спусна долу – отвърна младият стрелец. Хвана кошницата за дръжката, повдигна я и остана видимо доволен от здравината ù. Все така коленичил над бебето, което вече плачеше с пълен глас, той свали двата аркана, завърза ги един за друг, прекара единия край на въжето през дръжката на кошницата после през свободния клуп на едното въже, затегна здраво възела и с кошницата в ръка изпълзя до ръба на корниза...
- Духовни водачи, вòйни! – обърна се първожрецът към мъжете наоколо. - Елате и вижте знаците, с които е изпратен при нас младенецът. Това е образът на Свещения елен – духът на Праотеца. И тази ранна утрин Той е дошъл при нас. Малко е „позлатил” одеянията си и сега ще трябва да го очистим от нечистотиите на нощта. И Учителя се присегна, прихвана розовото телце под главата и гръбчето и тръгна с него към буйната река. Множеството мъже последваха своя духовен водач в очакване на нови събития. Когато стигна полегатия бряг, колобърът нагази в бързата вода, после с ритуално движение потопи три пъти в ледените струи малкия българин, после, излизайки от водата се обърна на изток – към скупчилите се на брега мъже и повдигна към изгряващото слънце почервенялото телце.
- Ще го кръстим Дуло!...”
Така започва книга Първа – „Синовете на планината”, от историческата трилогия „Заветът на Кана” на Христо Милков.
През последните години на българския литературен пазар не се е появявала книга с подобна тематика, поднесена по такъв начин. Този роман се родее с произведенията на автори като Димитър Талев, Антон Дончев, Генчо Стоев, Йордан Вълчев и други български белетристи, от които съвременните поколения малко се отдалечиха. Морето от англоезични, а последно време и на руски автори на криминални и любовни романи, на белетристика от фантастика до фентъзи, позаглуши ентусиазма на българските автори, които увлекателно разказваха за историята на древните българи.
Началото на 90-те години на миналия век беше време, когато историци като Петър Добрев, Пламен Павлов и други, отново сериозно се впуснаха в темата за най-дълбоката древност на българите и преобърнаха нашите представи, останали от учебниците по история и преподаването ù в университетите. Принос в тази насока беше и излизането на български език на „Джагфар тарихъ” – „Историята на Джагфар”, и епоса на Михаил Бащу „Шан казъ Дастанъ” – „Сказание за дъщерята на Кана”. Тези, нови за науката, факти се родееха с тезите на позабравения вече професор Ганчо Ценов, който преди малко повече от век зададе въпроса „Хуни ли са българите?”; и обстойно, позовавайки се на исторически извори, изгради своите логически умозаключения за произхода на българите.
Но нито тогава, нито сега, българските белетристи се осмелявяха да навлязат в тази тема. И ето, че най-сетне се появи творбата на Христо Милков „Синовете на планината”.
Книгата излиза в рамките на едно белетристично произведение и има амбицията да покаже някои от личните открития на автора. Самият той е пребивавал на места, които според определени източници преди хиляди години, са били обитавани от древните българи. Особено впечатление правят обстойният предговор и текстът „Исторически бележки”(близо 70 страници) в края на книгата, в които чрез позовавания на множество факти, доказателства и заключения от археологически, исторически, антропологични и лингвистични изследвания, авторът аргументира своята смела теза.
Белетристичният текст, подкрепен с документалните извори и отпратките към историята на Китай и другите народи, с които са били съседи българите, прави това произведение не само четивно, но и любопитно. То кара читателя да се вгледа и вглъби в историческите източници, отразяващи събития от III век пр.Хр.
Според англичанина Джеймс Чърчуърд преди 12 000 години, вследствие на огромен катаклизъм, потъва континентът Му, на който съществувала високоразвита цивилизация. Той смята, „...че в тази прекрасна страна живеел народ, който колонизирал цялата земя...и че цивилизациите на древните гърци, халдеи, вавилонци, перси, египтяни и индианци, възникнали благодарение на працивилизация, която се наричала Му”. Оцелелите жители на потъналия континет се разселват на запад и на изток.
За техни далечни наследници авторът счита и древните българи.
В III век пр.Хр. българите са един от основните елементи на феномена „Хун-ну”. Хун-ну са степно общество, което прераства в мощен единен съюз-империя под водачеството на Мо-дун.
Главният герой на Христо Милков е именно той – но с името Богатур. Защото уменията, които е имал и владеел по нищо не са напомняли на водач на група от номадски степни племена.
Христо Милков разказва увлекателно и преобръща представите ни за древната история. В романа българите са наследници на древни знания, практически умения и духовни практики, на азбуката на древната цивилизация Му, от която по-късно китайците заимстват. Освен това същите тези китайци, които наричат събирателното название „Хун-ну” – в това число и българите – варвари, чужденци, именно от тези „варвари” те се научават на стъкларство, да леят метали, купуват коне, които българите за пръв път са опитомили, вземат даже и техния древен календар. Това са факти, които присъстват в книгата, но там основно се разказва за началото на рода Дуло и борбата му за оцеляване и утвърждаване.
Белетристика, история, езотерика, духовни практики за каляване на волята и духа. Едно рядко срещано съчетание в съвременната литература, което ще остави без дъх читателя и ще го накара да се замисли за начина си живот и този на обществата през XXI век. И да добие поне малко самочувствието на наследник на един от най-старите народи на земята – българите.
Светът отдавна промени своята визия за древността. Преплитането на историята с предания, легенди, библейски сказания и други, останали от древността религиозни и духовни практики, езотерични знания, за които първа отдръпна завесата Елена Блаватска – всичко това вече дава своя принос в различните клонове на науката и е време и ние да погледнем към далечното си минало с друг поглед.
Марин Бояджиев. |