Тази книга на Л. Еленков е и своеобразен „справочник" за по-слабо познаващите (или едностранчиво познаващите) го като поет. По една или друга причина и той бе „жертва" на унификацията, която вървеше по отношение на т. нар. поетически поколения. Там — някак повзводно събрани, „подстригани" и вървящи в крак — поетите губеха своята индивидуалност и отличителност или пък биваха еднопосочно означавани и именувани. Така се насложи и много относителната представа за Еленков като „ораториен" поет. Пропускаше се неговата явна склонност към експеримента, към поетическия бунт, избухвания, свободолюбия и жестове. „Най-модерният" навремето си поет сред връстниците си (още се помнят метафоричните му припламвания в прословутата 65-а аудитория на Университета) и до днес е търсещ, нестандартен, словоферментативен, заклет в Хлебников и Гео Милев, но и много лиричен, „пейзажен", „мек", когато чувството и инстинктът му подскажат такъв стих, такава поетическа канава и оркестрация. Какви метафорични енергии и комбинации набъбват и кипят в поезията му можем да догадим и сега, и то даже по някои уж съвсем външни показатели. Ето как поетът е оцветил и наситил с нюанси дори само заглавията на четирите цикъла от стихосбирката си: „Лета от пясък", „Изпочупени чувства", „Мълчалива ласка", „Бавни думи". Така съчетани, тези думи са насмолени със смисъл, с поетическа многозначност, отразяват обобщено етапи, пропадания, летежи на едно дълго вече духовно странстване и на една посветеност, която ще го мъчи, крепи и амбицира до край.
|