Странно е, когато видиш събрани в томче думи, които преди това са били публикувани във вестник. Публицистични думи, тоест думи, които гонят мига, припрени и най-често непремерени, понеже го няма онова спокойно време на размисъла преди и след полагането им върху листа... В този смисъл, когато миналата година Иван Гранитски издаде своите „Отломъци", то си беше направо рискована работа. Знае се, че нашето толкоз демократично време роди един особен жанр, дето аз му викам „съчинени мемоари" - вид четиво, в което лесно се изкарваш герой; основното в него е „принципът на допирателната", тоест да се движиш максимално близко до истината, но никога да не нагазваш в нея. А при сборници като този, в които са събрани вече реално съществуващи в публичното пространство текстове (хем датирани, та всеки да може да види баш тъй ли си го бил казал предишния път!), няма мърдане!... Въпрос на кураж е да ги събереш и да не се срамуваш от написаното.
Струвало си е Иван Гранитски да поеме този риск (и тогава, и сега), защото се е получило нещо твърде компактно, цялостно и последователно.
| 