Едва ли друг български поет е пресъздавал с такава пластичност живота на природата, както Кирил Христов. В неговите природни картини всичко е точно възпроизведено, конкретно, всичко е вещество и движение, само материя, само цветове, шумове, форми. Тоя южен човек, тоя средиземноморски тип не познава нищо отвлечено и абстрактно, нищо от света на сенките и призраците. За него светът е само това, което може да се докосне, да се види, да се чуе; само това, което действа на неговата мощна, първобитна чувствителност. Всичко от материалния свят му прави впечатление, привлича го, вълнува го - шумът на листата и потоците, игрите на облаците, въздишките на вятъра, формата на корените, гласът на горите и водопадите, блясъкът на водата. Гласовете на природата са за него език, който разбира; той е в непрекъснат диалог с нея. Той сякаш се е превърнал в несъзнателен орган на природата, чрез който тя претворява своите качества в поезия. Не търсете у него символика, алегории; не мислете, че пейзажът за него е декор, форма за неговата философия, за неговите настроения. Не, него го вълнува просто многобагрието, многообразието, чудото на веществото. Това за него е радост, той сякаш с ликуване се потапя в тоя мир, за да го усети с всичките си сетива.
|
