Първите книги на младите поети от 60-те години предизвикват различни реакции. От една страна почуда, симпатия, а понякога даже акламации - заради способността да се улови духът на новото време и да се претвори в нова оригинална художествена форма. Второ - усещането за общност на поетическата гилдия, движена върху крилете на едно обществено обновление на идеите и, разбира се, върху една нова, освежена естетика, освободена от догми и клишета. И трето - съпротива срещу казионната критика, заета с някои охранителни функции, а не толкова реагираща срещу художествените достойнства на творбите.
Без съмнение Любомир Левчев е един от ярките смутители на литературното спокойствие по онова време. Лирическата провокация (съзнателно или несъзнателно търсена от поета) върви поне по няколко направления. Едното е постоянен нагнетяващ стремеж за вътрешно самодвижение и саморазвитие на собствените поетически търсения. И ние откриваме с течение на времето едно своеобразно движение от разказвателния лирически рисунък към все по-голяма асоциативна и метафорична концентрация. В ранните творби (от „Звездите са мои" до „Позиция" и „Но преди да остарея") навсякъде се сблъскваме с наивистичен изказ, неусложнени сравнения, изчистена образност и даже желание за лирическо повествуване.
| 