… смогнах да предпоставя като оправдание за прекалените може би свои отколешни вълнения — незрелия плод на младостта ми. Отпосле той узря, чак попрезря, затуй пък днес сладни от примирение. Имам чувство, че населението гламаво поставя граница между живот и смърт. Не граница, ами траещ преход съществува от едното към другото. Това още огряно с есенни цветове под бездънно, чисто небе пространство, което съзерцаваме кротко, без носталгия и без надежди, навярно е най-вкусната част човешко битие. Тогава защо не умеем да й се радваме също бездънно чисто? Вероятно понеже допускаме, че отвъд нея се простира отвъдното със задушаващата си чернота. Не си даваме сметка, че тъмницата сме измислили самите ние — според множество народи, доста по-мъдри от нас, там било сияйно и съвсем комфортно. Каквото и да е, няма да избяга, чака ни. Добре би било да го обикнем отнапред ей така, заради по-лек за душата ни скок от едно към друго. Благодари, вместо да роптаеш, жено врачанска!
Откъде тръгнах, къде излязох. Думата ми беше: прощавайте, ако някого съм разтъжила, а исках от сърце да ви раздумам, да припомня минало, което е рано да назовем без значение и го забравим. А то има право да бъде уважено колкото всеки друг откъс от човешката история. Добре че все пак можем да го населим с още живи или неотколе мъртви хора, така тя ни става близка. Дано помогнем на деца и внуци да не се чувстват чак дотам злощастни, понеже мнозина не без корист се стараят да ги убедят в противното. Няма страшно, дори лошо няма! — нека такъв бъде изводът ни от бивалиците, които се каня да разкажа.
|