Ако ние, българите, имаме право да се оплакваме, че на българската душа са чужди по-дълбоки религиозни преживявания и мистични настроения; че за мнозинството от българския народ религията се изчерпва с религиозните обреди и треби, и че образованите българи подценяват религията за сметка на науката, като прилагат към първата съвсем непригодното място на хладния разум; ако трябва да съжаляваме, че у нас се говори за някаква противоположност между религия и наука, за отживялост на религията и за бъдещето, когато науката ще направи непотребна всяка религия, ако, казвам, за всичко това има да съжаляваме, тогаз дваж повече трябва да омайваме незаменимата загуба, която претърпяха българското общество и българската литература с преждевременната смърт на П. Ю. Тодоров, в творчеството на когото религиозните мотиви заемат място, каквото май нямат у никой друг измежду видните новобългарски писатели от края на XIX и началото на XX век.
Въпросите на религията и на религиозната нравственост не бяха чужди на П. Ю. Тодорова. През последните години на живота си той обмисляше и обработваше най-крупното дело с религиозен мотив, което, за жалост, не можа да бъде завършено. Но все пак „Райският ключар" и „В Гетсиманската градина", свидетелстват за чуждата религиозна съвест на П. К. Тодорова. Върху тези две творения заслужава да се обърне особено вниманието на българския читател: от тях лъха една религиозност, която може да влияе само благотворно върху студената, ледената в религиозно отношение душа на българина.
| 