В българската критика ще срещнем понякога и по-задълбочени наблюдения и тълкувания върху творчеството на класиците, за които е писал Иван Мешеков. Но никой критик не ни е дал така широка поредица, от блестящи с инвенцията си тълкувания, идеи, наблюдения, оценки за цялата българска литературна класика. В своите студии Мешеков своеобразно синтезира социологически, културно-исторически, психо-биографичен и стилистичен подход. Но не бих казал, че в своите тълкувания той използва някакъв единен (дори синтетичен) метод, тъй като подходът му към всеки творец е уникален, определен от индивидуалната същност на самия творец, а не от „външната" апаратура на критика. С този си критически „иманентизъм" Мешеков е комай единственият от българските критици през първата половина на XX век, който е в крак с модерното световно литературознание. В разговори с мен е споделял, че е чел работи на руските формалисти, Ницше, Бергсон и Фройд, и макар че духовното му любопитство е било впечатляващо на фона на, общо взето, нелюбопитните към света български литератори, не бих казал, че е и някакъв изключителен ерудит, което въобще може да се каже за твърде малко български интелектуалци и за още по-малко от талантливите сред тях.
|
