Г. П. Стаматов е може би най-сложният и най-неразбраният български писател от края на XIX и началото на XX век. Вероятно защото е възприеман само като писател сатирик и защото е оставил свидетелства за личното си отношение към недъзите на обществото, ние го възприемаме единствено като жесток отрицател и безнадежден скептик и песимист. Поведението му, самата му житейска съдба, безконечните му страдания и човешки провали карат критици и историци на литературата да виждат в него крайния негативист и безпощадния изобличител на порядките в следосвобожденското общество. Г. П. Стаматов е възприеман като писател, който е извън традицията на Иван Вазов и особено близък до Алеко Константинов. Описаните от него пороци у мъже и жени, у индустриалци и военни са единственият знак, който определя мястото на писателя в едно или друго направление на следосвобожденската ни литература. А това място е сред прокарващите новите тенденции на изостряне на социалната проблематика, на пълно разочарование и отвращение от действителността. Може и така да е. Но Стаматов не бива да се чете извън общия контекст на литературния процес, извън естествения ход на историята на българската литература.
Ако съдим за Г. П. Стаматов по стила или по патоса на творбите му, сигурно ще имаме основание да го определяме като напълно различен от значимите образци на литературата ни. Творческата оригиналност на писателя е необходима, за да присъства той изобщо в литературата, но духът на творчеството и обществените идеи заедно с шипа личност, който е изобразен в произведенията му, определят характера и мястото в литературния процес.
| 