Не бихме отнесли предлаганата книга към автобиографиите или мемоарите, защото тя е дневник – най-непосредствено отражение на преживяното през относително кратък срок, 1989-1992, което повишава цената й; отразените в нея три години тепърва ще поставят пред изпитание историографията. Не става дума за събития, за тях извори ще се намерят и то – щедри на противоречия, на емоция. Мъчно за отгатване навярно би останало как са ги възприемали хората, какви пътеки е извървявала мисълта им, що за оценки им е давала. Ще бъдат завинаги млъкнали днешните хора. Колкото до деца и внуци, ако съдим по човешката, особено българската памет, те сгодно ще са забравили всичко, което някак си би им вменило дълг и отговорност. Колко по-удобна е забравата! Че и ние, когато бяхме в силата си, не забравихме ли преживяното (нека не речем изстраданото) от бащи и баби? Човещина… - Вера Мутафчиева
|