“Всъщност животът на Негово Величество Симеон Втори - цар на българите, започва след смъртта на баща му Борис Трети на 28 август 1943 година, а престолонаследникът е само на шест години. Столицата София е полуразрушена от англо-американските бомбардировки, дори Дворецът е засегнат и царското семейство живее ту във Враня, ту в Царска Бистрица, понякога в двореца Ситняково, имението край Кричим или малката царска къщица с високи дувари в село Баня - Карловско. В сините очички на красивото бяло и светло момченце съвсем бегло се люлеят вълните на Черно море, където е Евксиноград, повече зеленина и много малко мирис на водорасли, прибоят е приглушен от многото дървета, въпреки тихия залив детето се плаши от бурята и солената вода. В мрачна и обезлюдена София слугините плачат за Царя-Обединител Борис Трети, в горите и балкана бродят шумкари, селата са блокирани от жандармерия, нивите на Златна Добруджа са залинели и пусти, в Делиормана, Средногорието и Родопите горят яташки къщи, героите от ловните роти носят побучени на кол юнашки глави или се снимат по мегданите с убити нелегални. Война и българи са разделени, но за това момчето-цар не знае, защото още не го разбира, приема с немигащи хубави очи коронясването си от господата в черно:
- Да живее цар Симеон Втори!”
|
