Исках да пея. Казаха ми, че е по-добре да не го правя, че нямам никакъв шанс в тази сфера, че с този глас и с тази физика човек не бива да се качва на сцена. Исках да пиша и да композирам песни. Направиха всичко, за да ме накарат да се откажа. И пак беше същото - за такъв некултурен човек като мен не можело да има бъдеще в тази дисциплина. Онези, които четяха текстовете на моите песни, ме уверяваха в обратното (на първо място читателите), но ето - днес пиша своята автобиография убеден, че не съм нито писател, нито литератор. Все пак съм изживял един живот, който може би си струва да бъде разказан -да, казвам може би. Днес, когато съм на възрастта, в която човек вече не си прави много илюзии, все пак си задавам някои въпроси. Защо станах това, което съм? Времето минава бързо, сякаш колесницата на моето съществуване препуска, а аз - помъдрял и разбиращ - се опитвам да забавя своите крачки. Вече съм измислил и епитафа си: „Тук почива най-възрастният от гробището." И като казвам стар, значи стар, но наистина стар, с бръчките, с побелелите коси, с мършавото лице, но със светъл дух, с бодро настроение и със здрави нокти, за да се задържа възможно най-дълго за тази проститутка живота, който - до доказване на противното - е все още най-хубавото нещо, което познавам.
|
