През април 1926 година на обща художествена изложба в София младият художник-Дечко Узунов, наскоро завърнал се от специализация в Мюнхен, се представя с портрет на Елисавета Багряна. Писателят Чавдар Мутафов, известен със строгите си критерии за изкуството, в рецензия за спомената изложба отделя специално внимание на тази картина: "Неговият портрет на Ел. Багряна е недействителен в най-добрия смисъл. Това е вдъхновеният лик на поезията, взела внезапно облика на живо същество; и пленен от развихрения отблясък на озаряването, бързащ да вижда, художникът е догонил с хвърката ръка беглостта на видението. Впрочем Дечко Узунов вижда тъй остро, че под ясния му поглед се свиват бързо очертанията на жизнеността в прости и монументални видения, едва набелязани от четката, ала яки и спокойни като земята."
Името на младата поетеса е вече нашумяло - нейни великолепни стихотворения, публикувани в печата, се превръщат в малки литературни празници за почитателите на поезията; впечатляващата красавица е напуснала дома на своя съпруг - офицера Иван Шапкарев, и с цялата си интелектуална и сърдечна отдаденост е завладяла душата и сърцето на един от най-ерудираните мъже в България - професора по литература Боян Пенев... Това дръзко и зашеметяващо присъствие в живота на тогавашния културен елит в столицата разклаща закостенелите стени на еснафските и все още ориенталски разбирания за мястото и ролята на жената в обществото. И с поезията си, и с житейската си разкрепостеност Елисавета Багряна оставя ярка диря в българската литература, тя се превръща в олицетворение, както самата твърди, на "вечната женственост - жената, любимата, майката, сестрата, дори родината, земята; на женското начало, което ражда и пази живота."
|
