Представям ви откровен и честен разказ за живота си, такъв, какъвто го помня. Разказвам за близо двадесет и седем години, прекарани в работа за Службата за сигурност - МИ5. Но не съм си поставяла задача да пиша история на британското контраразузнаване или да разкажа за контратерористични операции през този период; просто разказвам спомени за събития които днес, като отправям поглед назад, ми се струват решаващи и за личния ми живот. Писала съм без достъп до каквито и да било документи или официална информация; никога не съм водила дневник.
Като първия главен директор на МИ5, чието име беше публично оповестено, и като първата жена, назначена на този пост, имах кариера, събудила силен интерес, особено сред жените. Именно подтиквана от този интерес, реших да се опитам да напиша автобиография, макар да съзнавах колко ще бъде трудно да постигна равновесието между четивност и необходимата дискретност всеки път, когато описвам работата си в МИ5. Когато предадох първия, доста суров вариант за официално разрешение да продължавам, както бях задължена да сторя, не знаех каква ще бъде реакцията. Макар да бях писала много внимателно, съзнавайки ясно, че е нужна секретност, не очаквах написаното от мен да се посрещне възторжено. Не е необходимо да се споменава как ръководителите на разузнаваческата общност във всеки случай ще са на мнение, че колкото по-малко говорят бившите членове на общността, толкова по-добре. Контролът е по-лесен, ако всеки се затаи и закроти. Несъмнено министър-председателите изпитват същото по отношение на своите предшественици и бивши колеги от кабинета. Но се надявах искрено, че като се види какво точно искам да напиша, никой няма да го сметне за вредителско. Откровено казано, не бях подготвена за последвалата яростна реакция. Може би вече бях загубила връзка, пък и представа кого желае да удари разузнаваческата общност: тези които надигат глас, тези, които предупреждават, тези, които могат да бъдат обвинени в нарушаване на закона за обществената тайна.
|