“Звездата Сириус, звездата, която свети с кървав блясък от дъното на небесата и нанагоре се възнася! — И зове тя нашите души. И те ще бъдат там, при нея, там някъде, а пък телата ще бъдат пясък, пясък, пясък.”
Поезията на Андрей Германов има една цел - човекът. Тази поезия е насочена към проникването в необятните пространства на човешката душевност. И ако творбите на поета понякога прозвучават трагични нотки, то е, защото той знае, че истинската хармония на човешката душа е изстраданата, пречистената във вътрешната борба и раздвоение, в несекващото колебание и съмнение хармония. И макар в един стих поетът носталгично да заявява: „Ще ме откривате, но късно: когато няма да ме има", ние не само преоткриваме действителните мащаби на неговата поезия, но и виждаме човека Андрей Германов. Ето хармонично изваяния му образ в неговото четиристишия - той стои и ни гледа.
|