Има някаква дива страст в стихотворенията на Петър Караангов, която не се афишира, но се чувства зад спокойствието на думите и крехкостта на багрите. Тази страст е приглушена, неназована и непоказана явно. Тя постепенно набъбва, намира пролуки, за да се изяви, да разколебае спокойствието и равновесието и да заяви, че тънката черта на хоризонта и между сезоните е само една илюзия. Защото винаги надделява едно недоволство, неудовлетвореност и непримиримост. Светът трябва да е по-красив, а човекът нравствен. Красотата и нравствеността се сродяват с полезността на човешкото присъствие и действие. Хората са самотни по природа, но и по принуда; те по природа са и общителни, стремящи се към взаимност. Този стремеж към взаимност е страстта в поезията на Петър Караангов. Да си до друг човек, да го разбираш и да си готов да му помогнеш, да разсееш неговата меланхолия и тъга, да го въведеш към нежността на думите и звуците е призванието на личността, нейно благо задължение. Това не се осъществява лесно. Природата ти дава сетива и способности, а обществото ги притъпява и се мъчи да ги пренебрегне. Тази човешка намеса в същността на естеството е трагична и носи последици за целостта и единството на човешката личност. В този план Петър Караангов проявява социалното си чувство. Той разработва социалните проблеми като мънички драми; като състояния на душата и като внезапно възникнала вътрешна болка. |