Бях сам, така сам, че самотата физически тежеше върху мен, и сред тази безбрежна самота за миг, както става в лошите романи, пред мен премина цялото ми бъдеще: не ще се осмеля да издам книгата си, не ще се осмеля да се самоубия, ще се влача през пустите дни и години, все повече и повече забравян, изоставен от всички, без приятел, без надежда, ще пресмятам жълтите си стотинки за прехрана, ще се отчайвам, ще се озлобявам, може би ще стигна и до кофите за боклук. И такава ярост ме обхвана, такава ненавист към Жорж - той ми се беше подиграл за последно, измъквайки се, че изтръгнах пистолета от изстиващата му ръка и изпразних пълнителя в главата му.
Ако се опитам да дам лаконична характеристика на новата книга на Георги Величков, тя би звучала така: панорама, богато нюансирана, на българските абсурди, които кипнаха след 10 ноември 1989-а. Разказите изследват механизмите на бруталната престъпност, която буквално ни заля след началото на т. нар. демократични промени.
Че авторът е много вещ в разиграването на ефектен кримисюжет - това веднага бие на очи. Постига го с артистична лекота и самоопиянение. Но най-важното започва след това с находките в разгадаване психологическите пружини на престъплението.
Здравко Чолаков |