Това е изповед на Константин, неизвестен поет, който по време на военния вихър кръстосваше улиците на милостивия град Загреб. Не беше нещо особено. Не беше знаменитост, о, не. И в любовта не беше нещастен, о, не, никак даже. Мислеше си, че е предопределен за нещо велико. Младите понякога си въобразяват такива неща. Но да не се тревожим — по-надалеч от тия страници той няма да стигне. Последното си, предвоенно, лято го прекара в свалки и пиене. Не, не е имотен. Нищо си няма. Не е пролетарий, не се чувства така. Не е от миряните-практици. Не вярва в материализма. Смята, че не хората са произлезли от маймуните, а точно обратното — маймуните от хората. При цялото си уважение към маймуните. Разказът му започва едва през есента. В горещата есен… |
