Забележителен, изключителен, почти винаги благосклонен - такъв е образът на Леонардо да Винчи, който писатели и критици ни предават през вековете. Те описват един многостранно надарен, обичлив, привлекателен млад мъж, който удивлява съвременниците си не само като живописец, но и като впечатляващ учен и музикант. Въпреки че са широкоизвестни и други негови особености, предизвикали обществена реакция в онези времена -още като младеж, той изявява хомосексуалните си наклонности (Белтрами, № 8-9), което се е смятало за престъпление - то през 16. век това вече се приема за почти естествен щрих в образа му на гений (Ломацо, I, стр. 104). Единственото, в което съвременниците на Леонардо го обвиняват, е склонността му да започва творби и да ги оставя незавършени. Биографите му се оплакват многократно от широтата на неговите интереси и от последствията на тази многостранност за изкуството му: "Докато потъвал в изследвания в области, които имат малко общо с изкуството, променливостта и непостоянството му стават причина да завършва едва малка част от творбите си; художникът му се стремял така силно към съвършенство и бил толкова взискателен към себе си, че започвал множество работи, които по-късно изоставял" (Шастел, стр. 72) - както свидетелства хуманистът Паоло Джовио в сбирката си от биографии на велики мъже от 1527 година, която включва и художници като Микеланджело и Рафаело. Джорджо Вазари има сходни коментари в своите Животоописания на художниците, излезли на бял свят за първи път през 1550 година: "Той е щял да бъде много изкусен в първите си уроци в изкуството, ако не е бил толкова непостоянен; защото винаги се захващал да научи много неща, а ги изоставял почти веднага."
|