Също както и в книгите си за големи, в "Децата на кактуса" Велизар Николов тихо, деликатно и проницателно наблюдава света и го превръща в неочаквани и сепващи поетични образи. Всъщност разграничаването на поезията му на "детска" и "възрастна" изглежда формално. Без излишно умиление от невръстния адресат, поетът насища стиховете си с тръпчива меланхолия, шеговита ирония и светла тъга. "Децата на кактуса" с подвеждаща лекота ни убеждава, че в поезията не съществуват възрастови граници, че самородният поетичен образ е еднакво разбираем и от децата, и от възрастните, нужна е само по-фина настройка на рецепторите. |