В едно малко градче, при една висока планина, при една
голяма река имаше едно хлапе. Но то не приличаше на другите деца от градчето. То беше малко по-друго. Първо, то никога не вчесваше косата си и затова тя стоеше на главата му чорлава на челото
смачкана отстрани отстрани, прилична на изгоряла от слънцето трева, I
през която е минала цяла черда телци. Върху нея никога не бе поставяна шапка, защото това дете, което другарите ми, кой знае защо,
наричаха Ян Бибиян, не можеше да търпи шапка на главата си,
а и никаква шапка шапка не можеше търпеливо да стои на една такава глава.
Колкото пъти пъти и да попадаше някаква шапка върху чорлавите коси
на Ян Бибиян, тя не стоеше там повече от една минута, падаше
или отхвръкваше сама и никой вече не можеше да я намери.
Второ, никаква дреха не можеше да стои върху набитото и здраво
тяло на Ян Бибиян здрава и чиста повече от един ден. Веднага
тя съвсем изгубваше всякакъв приличен вид, изгубваше цвят
и получаваше странни лепкави петна, кой знае от какво. Кал и прах
я покриваха, ръбовете й се напукваха, сякаш се засмиваха, и през
тия отвори се напречваха като тънки ситни зъби скъсаните концци
на шева. |