Задълбочено критическо изследване върху емблематичните за световната литературна класика произведения „Болната роза” на Уилям Блейк, „Гарванът” на Едгар Алън По, „Медуза” и „Ченчи” на Шели, вампирската поема „Ламя” на Джон Кийтс и „Макбет” на Шекспир. Авторът с лекота, но обосновано и интригуващо, прави паралели с лириката на античността и изкуството и литературата на Ренесанса.
Готически привкус е стаен в авторските Черни сонети, белязани от настроението на Болната роза, пронизващо цялата книга.
Книгата на Владимир Воронски Болна роза представя няколко класически произведения на английската литература посредством един своеобразен авангарден критически подход, разработен в дълго търсения от автора т.нар. жанр на критическия етюд. За разлика от стандартните критически текстове критическият етюд не си поставя за задача да предложи определена метатекстова концепция към дадено художествено произведение, а да създаде или предаде на своите читатели определено настроение. Настроението, което книгата на Владимир Воронски представя, е настроението на Болната роза. Текстовете, включени в нея (The Sick Rose на Уилям Блейк, The Raven на Едгар Алън По (към чиято етническа принадлежност авторът не се отнася с достатъчна сериозност), On the Medusa of Leonardo da Vinci in the Florentine Gallery на Пърси Шели, вампирската поема Lamia на Джон Кийтс и мрачната трагедия на Шекспир Макбет) са подбрани и подредени изключително субективно, като са избегнати литературноисторическите и литературоведски принципи, които, разбира се, нямат търсената импресионистическа логика.
Книгата Болна роза е впечатляваща със свободата, с която Владимир Воронски изгражда необходимите за тезите му семантичните класове (понятие, заимствано от съвременните обектноориентирани езици, които авторът използва) на разглежданите художествени текстове, включвайки в състава им задължителните инградиенти на всяка една литературност, каквито са древногръцките и древноримски поети (Пиндар, Сафо, Омир, Овидий, Клавдиан и др.). Специално място в „структурата на стъблото” на Болната роза заемат Сонетите на Шекспир и Изгубеният рай на Милтън, без които всяко едно изследване на английската литература би било най-малкото непретенциозно.
Идеята за настроението на Болната роза, което критическите етюди на Владимир Воронски се опитват да представят, обяснява и включената във втората част на книгата авторска поезия, озаглавена Черни сонети 2. Въпреки мрачния титул, би могло да се каже, че от предложените стихове като че ли капе прелест и изящество. Образи и изрази като нимфетамин, анемонии, асфодел и некротея, копринена лед, тъмнокрасива ерозия, злокачествен грим, антеени ленти, безлунна тъкан, лесбийски конци и кипридена пяна като че ли се вписват по един прекрасен начин в ситуация, в която българският език изпитва изключително развитие, разгръщайки своя потенциал да усвоява думи и езикови конструкции от езиците, в които влиза в интензивен културен диалог днес. Черните сонети на Владимир Воронски демонстрират в изключително позитивна перспектива качествата на езика ни, а оттам и на нашата култура, да интегрират в себе си изяществото и цивилизационния модел на античността.
|