Студената война поставя Европа и САЩ пред общи въпроси и трае дълго, от
1945 до 1990 г. Общият интерес на две поколения - да се предпази западната демокрация от разпростиращия се международен комунизъм - помогна да се създаде илюзията за „обща идентичност". Но илюзиите рядко надживяват времето си. От
1990 г. целта на НАТО - основният трансатлантически алианс - почти е изчезнала,
макар че половината „нова" Европа драска със зъби и нокти да се присъедини към
организацията. На Америка се отсъжда ролята в най-добрия случай на неохотен
партньор, а в най-лошия - на унилатерален хулиган. Европа, която не е държава,
среща трудности като последователен участник в световните дела. Нашето мнение
е, че тук няма нищо ново. Европа е правила безброй експерименти с идеологиите и
моделите държави, докато САЩ са оставали твърдо с една и съща политическа култура, институции и държавни инструменти. Виждаме все повече промени в Европа,
докато САЩ си остават каквито са били и каквито винаги ще бъдат. Ако ни стане
ясно, че американците не са и никога няма да станат европейци, нито ще бъдат преценявани по европейските стандарти, тогава по-лесно ще си
изградим представа за външната политика на двете страни.
Чрез анализ на последователността в американското мислене, авторите предлагат донякъде хумористично мнение за
основните различия между предсказуемо неизменящите се
САЩ и Европа, която пък е предсказуемо непредсказуема. |