Всички картини и звукове загубиха остротата,
която в паметта ни притежават само скорошните събития,
и станаха някак размити, както когато лицето забрави
смразяващия вятър и снега, а пръстите - радостта, с която
се приближават към спасителния дъх на огъня; когато изчезне
паметта на тялото и дори всекидневните звуци загубят вродената
си разбираемост и простота, и в тази картина, която вече се пази
единствено от духа - тялото забравя толкова бързо, толкова
лесно, а може би точно неговата памет е истинска, - всичко
изведнъж започне да изглежда чисто и правилно, подобно
мелодията на някаква необичайна музика или прозвънтяването
на някой стих, който човек чува край огнището в тиха нощ.
Такава е човешката памет, остава само това: картината, илюзията,
в която се сливат калта, стиховете, леденият вятър
в настръхналите клисури и музиката, всичко става еднакво
във видението, което този ненадежден пазач, духът, единствен
пази. И тогава е много трудно да си сигурен, че всичко преживяно
не е било просто един продължителен сън... |