Винаги съм била там - в този сън в
сън, в постоянното съмнение, че
това, което ми се случва, не ми се
случва, а го сънувам, с постоянното
убеждение, че привидното е
измислено от мен, от подсъзнанието
ми, че аз съм създадена от себе си и
от никого другиго, автор на
собственото си безумие и всички
участници в него, хора с имена и
лица, които не съм сигурна, че са
техни, по-скоро те са играчи в
някаква игра без правила, в която
непрекъснато конструираш, велик
архитект на безкрайното търсене,
лутане, незадоволим създател на
пропасти и препятствия за
преодоляване, а някъде дълбоко,
дълбоко в подсъзнанието, там,
където е адът, от който няма
връщане, отново лежи нещо
измислено от мен, неслучило се,
никога неизживявано, но
достатъчно болезнено, за да бъде
които един живот да се наслагва
върху друг, докато картината стане
нечетима.
Уау, написах най-дългото си
изречение.
Реалността винаги е под въпрос.
Никога няма да повярвам, че живея |
