Дългоочакваният нов роман на Майкъл Кънингам носи характерните черти на неговото писане и не е трудно да бъде разпознат. Най-близо e от една страна до Часовете заради силните си литературни обвързаности, а от друга до Плът и кръв заради прецизното изследване на вътрешния свят на семейството и неговите съкрушени членове…
Кънингам отново е създал силно нюйоркска творба, в която битието на един отдаден на изкуството мъж на 44 години се оказва не просто преобърнато заради брата на съпругата му… Питър е заплашен да погледне на съществуването си през призмата на безжалостни метафизични въпроси, след които със сигурност животът му няма да е същият.
Красиво, афористично изразяване, което на моменти спира дъха, но и изисква определена подготовка.
Питър е един от най-драматичните герои на Майкъл Кънингам, защото не може да бъде обикнат лесно, напротив… може да го заподозрем в маниерно и нечестно служене на живота, в компромисно и дори еснафско сбъдване на фона на неговата начетеност и амбициозност.
Болка по изгубения брат, безсъници, криза на средната възраст, невъзможност да откриеш пътя към собственото дете и към самата своя размирна душа. Красота и смърт, любов и лъжа, болести, тленност и търсене на съвършенството в изкуството.
Изискано, трудно, напрегнато четиво… Наръчник по съвременно американско изкуство и пътеводител за изгубената американска душа.
Джанет Уинтърсън, New York Times:
Кънингам залага на класическия сюжет с неканения гост, чието пристигане предизвиква хаос, себепознание, трагедия, съсипва един начин на живот, без да е сигурно, че отваря път на по-добра съдба. Историята ни е позната от класическите произведения от „Дванайсета нощ” до „Мистериозният странник” на Марк Твен до съвременните версии на темата. Кънингам има влечение към прости, убедителни истории (да си спомним триптиха в „Часовете”).
Кънингам пише толкова добре, и с толкова пестелив език, че прозата му може да се сравни с поезия. Диалогът му е умел и бърз. Ритъмът е вещ.
vДобрите романи са тези, които ни карат да спорим с автора.
„Преди да падне здрач” е посветен на вътрешния свят, който изважда наяве своите агонии. Кънингам ни вмъква в ума на човека, показва ни живота му. Ние не просто разбираме Питър, или пък му симпатизираме, в известен смисъл ние се превръщаме в него. Знаем, отчасти, какво ще се случи, и по един съдбоносен, страховит начин опознаваме себе си, в миг, в който поемаме в определена посока. А тук желанието определя посоката.
Питър е търговец на предмети на изкуството. Купува и продава, защото преследва идеала си за красота, в работата си се опитва да открие автентичност. Голяма част от модерното изкуство е преднамерено лишено от красота, на която Питър се противи, същевременно не се страхува от великолепието на безочливата грозота.
Живата скулптура, каквато представлява Мизи, чийто външен вид е достоен за модел на Роден, въздейства на Питър така, както красотата въздейства на всички нас, без значение пола и сексуалността – искаме да я докоснем.
Не неизбежно, а изненадващо е как Кънингам построява финала на романа. Има още една жертва – човешка – защото ако искаме да израстем духовно, което е противоположно на това да остаряваме, тогава ще ни се наложи да изоставим някои свои разбирания и схващания.
„Преди да падне здрач” е обаче за Питър, Ребека и Мизи. Не съм съвсем убедена, че напълно харесвам когото и да е от тримата, отчасти защото Кънингам разкрива цялата им болезнена суета, която те (и ние) предпочитат да крият, като значимата картина, която Питър така и не разопакова, а тя се оказва посредствена цапаница. Въпреки всичко, когато Мизи раздира обвивката на живота на Ребека и Питър, се оказва, че не крие второразредна имитация.
Питър осъзнава, че не само неговите художници трябва да намерят път към създаването на оригинални творби, но същото трябва да направи и той, и Ребека и всички обикновени хора от обикновения свят. Творбата, която представлява живота, а той трябва да бъде сътворяван отново и отново. Повечето от нас стигат до това заключение след определена възраст, но ако животът не е бива да е изпълнен с трагедии и страним от замръзналия във времето щастлив край, тогава какво ни остава? Остава ни прошката, твърди романът: „Започва да й разказва всичко, което се е случило.”
Майкъл Кънингам е автор на романите Дом на края на света; Плът и кръв, Часовете , за която получава наградите Пен/Фокнър и Пулицър, и Дни образци. Живее е Ню Йорк.
“Най-концентираният роман на Кънингам. Еротизъм, естетизъм, философия . . . Урбанистичен разказ за човешката душа, за мистериите на красотата и копнежа, на изкуството и илюзията, любовта и възрастта.” - The New Yorker
Неустоимо увлекателна проза, наполовина в духа на Хенри Джеймс, наполовина в духа на Джеймс Джойс и напълно в стила на Кънингам.
- Рон Чарлс, The Washington Post
Изречения…, така въздействащи и точни и толкова елегантни, че буквално оживяват върху листа.
- Entertainment Weekly
Толкова увлекателна история, че с нетърпение разгръщаме следващата страница. Достойна да бъде причислена към вечните произведения на литературната класика. За сърцето и таланта на Кънингам нищо не е маловажно. Всички изречени думи на възхищение за Преди да падне здрач са напълно заслужени.
- San Francisco Chronicle |
