Асасините стават известни в Европа още в края на ХII в. като „вероломни убийци”, погубващи и мюсюлмани, и християни в Светите земи. С годините хронистите на кръстоносните походи добавят нови щрихи към портрета им – те са членове на някаква тайна секта, жертващи с радост живота си за своя Повелител. Трубадурите дори включват това прозвище в романсите си като синоним на „рицар, беззаветно предан на своята дама”. Особено популярно става описанието на Марко Поло (който обаче никога не ги е срещал и просто преразказва битуващите тогава слухове и анекдоти). Едва през Просвещението европейските учени проявяват по-задълбочен интерес към асасините и се опитват да ги ситуират в по-широкия контекст на ислямската религиозна и политическа история. Започват и споровете около етимологията – и смисъла – на името им. Налага се мнението, че то идва от хашиш, с който мнозина обясняват и тяхното „фанатично рвение” и жертвоготовност...
В това вече класическо изследване Бърнард Луис (1916), един от най-изтъкнатите съвременни познавачи на Близкия и Средния изток, проследява детайлно историята на асасините – обстоятелствата (появата на шиизма и последвалите вътрешни разделения), довели до възникването на „ордена” в края на ХI в. в дн. Северозападен Иран, дейността на Хасан-и-Сабах и борбата му със селджушките султани (намерила най-ефектен израз в покушенията срещу ключови фигури), както и трансформацията на самата „секта” във феодална държава, управлявана от династия – потомците на нейния основател. Проследена е и историята на сирийския клон и сложните му отношения с кръстоносците и местните суннитски владетели, а също и краят на асасините – под ударите на монголските пълчища. В последната глава Луис дава и своите изводи за средствата и целите на асасините, които звучат особено актуално в днешната ситуация.
| 