iKnigi.com

Лаконични, изчистени, точни, разказите на Бойко Ламбовски неусетно го пренасят през прага на жанровете. Прозата му, сьхранила най-силните черти на поетичния му свят,ще бъде неочакван подарък 3а феновете му! Независимо, че сменя обвивката на словото, литературната сърцевина остава непокътната. Така получаваме шанса да преоткрием един обичан автор, дръзнал да прескочи най-строгата бариера между жанровете. Именно тук, на коравата нива на простия ежедневен език, проличават и достойнствата, които иначе рискуват да останат скрити в поетичната папрат на Парнас. Познанието 3а човека, отвъд клишетата на социалния фалш, усета към детайла, съчетан с елегантна простота, склонността към парадокса в комбинация със способността да се различава добро и зло. Трезвата морална и естетическа оценка на действителността, която минава като червена нишка през цялото творчество на Бойко Ламбовски.
Алек Попов

Изненадваща на пръв поглед книга. Но за всеки, познаващ разказвача Деян Енев, поетиката и силата на тези стихотворения няма да са изненада. Защото те, случили се веднъж във времето, следват традициите на историите му. С една добавена свобода.
И тук ясно звучи ез на съпричастието. Езикът и тук споделя чудното, вгледано в чудото, в което само се превръща. Мисля си, че точно това превръщане (и желание) е самото чудо, защото 3а него са нужни съвест, воля и сърце. А от тези три състояния на езика Деян Енев никога не се е отказвал. Поезия на смутени от самите себе си надежди. Поезия на съня, който се .моли без думи. И не на последно място - поезия със собствена убеденост.
Иво Рафаилов

Бойко Ламбовски: Винаги съм вярвал, че мога да пиша проза. Но не се захващах. Защо ли? - ами имам ограничена енергия, като всички хора. Откъде тогава тази жанрова изневяра на такива години?
От любопитство – като повечето изневери. Дали го мога наистина, дали не си внушавам...
Чуйте какво мисля след опитите. Да, мога. Но прозата иска не само да можеш, а да си готов на стотици и хиляди часове със залепен към стола задник, като затворник при букаите си.
Повече съм свикнал на други ритуали. При поезията си като шаман, който се търкаля в огнището и вика опулен срещу духовете, докато чака чудото...
Макар че то в същината си е единно – или го има, или - не.

Деян Енев: Написах тези петдесетина стихотворения преди 17 години, през един снежен ноември. Току-що ме бяха уволнили от рекламната агенция, в която работех. Палех старата лада на баща ми и започвах да обикалям София. Спирах на места, където никога после не стъпих, в „Борово” в „Люлин”, в „Дружба”, в „Обеля” и в „Надежда”, слизах от колата, сядах на някоя пейка или се прислонявах под навеса на някое кафене, гледах, слушах и чаках тези стихотворения, които ме спасяваха от морската болест на уволнението, от чувството, че съм човек, изхвърлен зад борда. И те наистина се появяваха, докосваха ме с муцунките си и аз бързах да ги запиша на листчетата, които носех в джоба си.