Героичните дни на Маркъс са останали в миналото. Той знае от опит, че дори в най-малките войни умират хора. И когато отрядът му е мобилизиран в редовете на една обречена армия, е готов на всичко, за да избегне войната, в която не желае да участва. Дори ако за целта трябва да предприеме някои крайно необичайни стъпки.
Ситрин е сираче, повереница на банкова къща. Задачата й е да прекара контрабандно богатството на цял един град през зона на бойни действия, като скрие златото и от двете враждуващи страни. Ситрин познава отлично тайните на банковото дело, но търговските стратегии не могат да я опазят от мечовете.
Гедер, единствен наследник на благороднически дом, се интересува повече от философия, отколкото от майсторството на меча. Пълен лаик на бойното поле, той бързо се превръща в пионка на политическата сцена. Ала бъдещето му крие изненади.
Няколко падащи камъчета могат да предизвикат свлачище. Дребна дрязга между Свободните градове и Разсечения трон бързо излиза от контрол. Нов играч се надига от дълбините на историята и раздухва пламъците, които ще тласнат целия район по пътя на дракона – пътя на войната.
„Добре дошли при Даниел Ейбрахам. Ако за пръв път се срещате с него, завиждам ви, защото ви предстои едно незабравимо пътешествие.”
Хуно Диас, носител на наградата „Пулицър”
ИНТЕРВЮ С АВТОРА
– „Пътят на дракона“ бележи началото на нов ваш проект в сферата на епичното фентъзи. Какво ви подтикна към този проект и с какво той е по-различен от другите ви книги?
– Е, това всъщност е доста труден въпрос. Едва ли бих могъл да обясня какво ме е подтикнало. Да кажем просто, че идеята ми се стори добра. Бих могъл да ви разкажа за подхода обаче. Той беше много по-различен от всичко, което бях правил дотогава.
– В какъв смисъл?
– Ами, последното епично фентъзи беше на практика първата ми голяма книга. Реших, че е време да направя нещо различно, нещо ново. Исках да се науча как се пише „пълнометражна“ проза. Писал съм много разкази и бях свикнал с тяхната дължина, но романите са съвсем различно животно.
– Това е интересно. Ще се върнем отново към него, но бихте ли ми казали нещо повече за „новостите“ в книгата ви? Какво имате предвид?
– Исках да направя нещо, което хората не са виждали и чели. Исках да напиша епично фентъзи, в което насилието е сведено до минимум. Да разкажа историите на няколко души, истории, обхващащи целия им живот. И действието да не се развива в аналог на средновековна Европа. Исках да напиша нещо различно. Направих го и се гордея с това. Част от нещата, които научих, между другото, е, че да пишеш различно е лесно по начин, който ме изненада. И това насочи мислите ми в друга посока. Започнах да мисля как да заема елементи, които са сравнително познати, и да ги префасонирам. Не, не се изразих правилно. Нямам предвид да вземеш няколко беловласи метафори и да ги излъскаш. А да откриеш онова, което прави епичното фентъзи епично фентъзи – да откриеш силата на жанра – и да се сбориш свирепо с него.
– И как го направихте вие?
– Ами, през 2007-а свиках нещо като среща. Моя приятелка има къща недалеч от Санта Фе, с прекрасна дневна с изглед към пустинята, и бе така добра да ми я заеме за срещата, или симпозиума, както го нарекох тогава. Та на моя симпозиум дойдоха Джордж Р. Р. Мартин, С. М. Стърлинг, Уолтър Джон Уилямс, Мелинда Снодграс и неколцина други – сред тях и доста местни хора – и най-общо казано, цял ден седяхме и си говорихме що е то епично фентъзи. Откъде черпи силата си. Пазя си почти петчасов запис от онзи разговор. След това сериозно обмислих чутото и казаното, докато не усетих, че собствените ми възгледи започват да се оформят. И това беше началото на „Кинжалът и монетата“.
– Онзи ден трябва наистина да е бил забележителен. Стигнахте ли до консенсус? Гостите ви споделяха ли еднакво или приблизително еднакво мнение по въпроса?
– Не бих казал, не. Но по някои точки постигнахме съгласие. Епичното фентъзи е свързано с носталгията. Сякаш сме склонни да се връщаме мислено назад към една златна епоха, при това много често с чувство на загуба. Говорихме много за Толкин. Кажи-речи всичко след „Властелинът на пръстените“ или имитира „Властелинът на пръстените“, или е написано като опозиция на „Властелинът на пръстените“. От друга страна, при този жанр има особена връзка между сюжета и природата, важен е и въпросът дали светът по принцип е добронамерен, или обратното. Ала най-важното, което почерпих от онази среща, бе, че епичното фентъзи – макар че това май важи за цялата литература, – че епичното фентъзи е разговор. Без Толкин нямаше да има Тери Брукс, но нямаше да има и Стивън Доналдсън. Без Доналдсън и възхода на антигероя във фентъзито вероятно нямаше да я има „Песен за огън и лед“. В известен смисъл това ми даде разрешение.
– Разрешение за какво?
– Разрешение да реагирам може би. Разрешение да бъда част от едно голямо литературно семейство, вместо да се правя на отшелник. Звучи малко претенциозно, нали? Нека го кажем така тогава – даде ми разрешение да взема нещата, които харесвам най-много, и да ги използвам. Аз например съм луд фен на средновековното банкиране. Има една книга – „Парите на Медичите“ от Тим Паркс, – чел съм я пет-шест пъти. Темата страшно ми харесва и реших да я използвам. Също книгите на Дороти Данет от цикъла за Дома на Николо и книгите на Джордж от поредицата „Песен за огън и лед“, както и всички приключенски истории, с които съм израснал. Онзи разговор за нещата, които обединяват жанра, някак ми позволи да се отпусна и да им отдам почит, като ги използвам. Опитах се да си спомня какво беше чувството, когато четях Дейвид Едингс на четиринайсет, и да измисля как да направя така, че да предизвикам същите чувства у себе си на четирийсет. Не знам дали звучи смислено.
– Споменахте, че да се пишат романи е различно от това да се пишат разкази. Писали сте много разкази. По какво се различават те от по-дългата проза?
– Ами, разказите са някак по-чудати от романите. И има много видове. Има разкази, които са истински фойерверк в трийсет страници, но биха лежали като умряла риба, ако ги разтеглиш в триста. Бих казал, че моите разкази са по-скоро експериментални, от онези, на които е трудно да лепнеш етикет и да ги категоризираш, а в романите използвам онова, което съм научил от писането на разкази.
– Доколкото разбрах, имате богат опит с писателските уъркшопове. През 1998-а сте участвали при Кларион Уест. Често участвате и в уъркшопа Рио Хондо в Таос. Близо десетилетие сте били член на група за литературна критика в Ню Мексико. Как смятате, полезни ли са за писателя този вид занимания?
– Въпреки многото време, което съм им отделил, и немалкото ползи, които съм извлякъл от тях, все още се отнасям към уъркшоповете с известно подозрение. Ако попаднеш на добър, опитът е безценен. За мен е отвъд всяко съмнение, че участието ми в споменатите от вас писателски работилници ме е направило по-добър автор. Но има и други, за които вие не споменахте. В колежа посещавах семинари по творческо писане, които не ми бяха от особена полза. Бил съм и в две групи, които, струва ми се, нанесоха повече вреда, отколкото да донесат полза. Дали един уъркшоп ще е добър, или не, зависи от хората в него. Качествените хора са нещо страхотно. Не толкова качествените вероятно не са чак толкова страхотни, нали?
Даниел Ейбрахам е автор на изключително успешната поредица „Long Price Quartet“. Номиниран е за наградите „Хюго“, „Небюла“ и Световните награди за фентъзи, печелил е наградата на Международната хорър гилдия. Пише също под псевдонимите МЛН Хановер и (заедно с Тай Франк) Джеймс С. А. Кори. Живее в Ню Мексико. Научете повече за автора на www.danielabraham.com. |
