Каква е истината за най-новата българска история – тази,
чиито живи свидетели бяха сред нас доскоро?
Истински ли са нейните герои?
Що за хора са били професионалните революционери, които
след 9 септември 1944 г. вземат властта, управляват 45 го-
дини България и завещават парите и морала си на някои от
днешните демократи?
Част от отговорите на тези въпроси, макар и малка,
се намира в старите полицейски папки. Те са събирани
от началото на 1923 до края на 1944 г. и десетилетия
наред са държани под ключ в Министерството на
вътрешните работи.
Между кориците им има ярки и трагични човешки
съдби.
Мъже и жени, които след победата на комунизма
са определяли съдбата на държавата ни, са били следени от политическата полиция на предишния режим.
Прелистването на водените срещу тях дознания е сво-
еобразно докосване до личния им живот. Овехтелите
страници издават техните пристрастия – интимни и
политически. Разбира се, че на героите антифашисти,
за които сме чели и чували, нищо човешко не им е
чуждо.
От протоколите на полицейски разпити разбираме,
че видни дейци от съпротивата срещу фашизма и ка-
питализма не са издържали на мъченията в мазетата
на Държавна сигурност и са проговаряли за тайните на
тяхната организация. Оказва се, че фразата “Мълчи
като комунист на разпит” е по-скоро част от легендата
за борческото минало на червената партия, отколкото
отражение на действителността.
Искате примери?
Цола Драгойчева, близката съратничка на Тодор
Живков, Първия в партията държава, издала някога
другарите си и явките им. Да, извършила предател-
ство.
Никола Йонков Вапцаров, недостижимият поет ре-
волюционер, бил пречупен от агентите на “Обществе-
ната безопасност” и посочил имена на негови познати,
посветени в червената конспирация. Има и други примери, но и без тях един важен въпрос
излиза на преден план: Трябва ли тези хора, които след
изтезания са избрали да живеят, вместо да умрат, да
бъдат осъдени от поколенията като предатели? |