Помощ, простете - Фредерик Бегбеде
Помощ, простете | |||
| |||
Лена беше като цар Мидас – когато човек я гледаше, всичко ставаше златно: мигът, шията ѝ, нозете ѝ и мъничките ходила, положени в евтини сандали, всичко, околният въздух, дори езикът ѝ, ако можеше да се види, се превръщаше в злато. При вида ѝ човек се чувстваше преходен, мимолетен, стар, неутешим. Щеше му се да е разтворимо хапче в чаша вода, което тя ще изпие, когато страда от мигрена; да е част от мехурчетата, които ще гъделичкат езика ѝ, преди да премахнат главоболието. Щеше му се да я гледа как спи триста години, знаейки, че подобна гледка не може никога да омръзне. Пак в Москва, пак в храма настъпва неочакваният край на една история, която Бегбеде разказва – по обичая си, – без да си мери приказките, но и с преклонение пред поезията на красотата.
|