iKnigi.com

Първа глава е посветена на теоретични въпроси на нака­зателното нормотворчество. Два са основните проблеми, пред които се изправя законодателят, когато създава наказателния закон. Първо, да определи кръга на престъпленията, т.е. да про­веде границата между престъпното и непрестъпното поведе­ние. За целта е необходима система от критерии за кримина­лизация на деянията (§ 1). Вторият проблем е вътре в кръга на престъпното поведение да диференцира отделните престъ­пления и отговорността за тях. Това изисква да се категори­зират престъпленията, а в рамките на дадено престъпление да се разграничат по-тежко и по-леко наказуемите му варианти, т.е. да се създадат квалифицирани състави на престъпление­то. Перспективно направление в наказателноправната наука е да се изследва влиянието на различните обстоятелства върху тежестта на престъплението. Защото да се изследва как раз­личните обстоятелства влияят върху обществената опасност на дадено престъпление и да се изучат съответните конкретизира­щи норми на особената част на НК е по същество едно и също. Само че първият подход (социален) се занимава с поведението и значението на неговите елементи за обществената опасност, а вторият подход (нормативен) – с отражението на тези явления в закона, т.е. с нормите, посредством които законодателят дифе­ренцира отговорността в рамките на дадено престъпление. На диференциацията на наказателната отговорност е посветен § 2. В § 3 се разглежда способът на извършване на престъплението като форма на престъплението. В § 7 се описва извършеното през 1982 г. емпирично социологическо изследване, при което чрез математически методи беше проверен теоретическият из­вод за влиянието на формите на съучастие върху обществената опасност на престъпленията, респективно – изводът за обхвата на съответните наказателноправни норми. Ролята на емпирич­ните социологически изследвания ще нараства в бъдеще при проверка правилността на законодателните решения.

Във Втора глава се разглеждат проблеми при прилагането на наказателния закон в съдебната практика. Подробно се анали­зират въпросите на квалификацията на престъпления, извърше­ни в съучастие (§ 9) и квалификацията на престъпления, извъ­ршени „от две или повече лица“ (§ 10). Разглеждат се особените форми на задружна престъпна дейност (§ 11) и допустителство­то на престъпление като вид престъпно бездействие (§ 15).

Трета глава включва някои Искания до Конституционния съд, които съдържат наказателноправни моменти. Забележително е Искането от 25.10.2002 г. до Конституционния съд за тълкуване разпоредбата на чл. 158, т. 3 от Конституцията относно правомо­щията на Великото народно събрание (§ 19). Искането е, да се отговори на въпроса кога са налице „промени във формата на държавно устройство и на държавно управление“. Тези проме­ни могат да се извършат единствено и само от Великото народно събрание. С решение № 3 от 10 април 2003 г. по конституционнно дело № 22 от 2002 г. (ДВ, бр. 36 от 2003 г.) Конституционният съд възприе тълкуването на Конституцията, което предложи Главният прокурор. Това решение играе важна роля в обществените про­цеси в България през последните години.

Четвърта глава съдържа 84 тълкувателни и принципни решения на Върховния (касационен) съд относно важни ин­ститути и понятия на общата част на НК (причинна връзка, вина, неизбежна отбрана, опит, съучастие, цели на наказанието и др.) и на особената част на НК (убийство, телесна повреда, състояние на силно раздразнение, кражба, грабеж, измама, из­нудване и др.), както и решения относно институти на нака­зателнопроцесуалното право (доказателства и доказателствени средства, задържане под стража и съдебният контрол върху него, съдържание на присъдата, съществени нарушения на процесуалните правила и др.). Заслужава да се отбележи Реш. № 479 от 08.01.1996 г. по н. д. № 670/1994 г., I н. о., с което Върховният съд, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, приложи пряко във вътрешния правен ред нормата на междуна­роден договор – чл. 6, т. 3, б. „с“ от Европейската конвенция за правата на човека относно задължителната защита на обвиняе­мия, когато не е в състояние да заплати адвокатско възнаграж­дение (§ 26, т. 55). По-късно тази международна норма беше внедрена във вътрешното ни законодателство.

Бих искал да благодаря на големия български учен проф. дюн Живко Сталев, бивш председател на Конституционния съд, – за бащинската грижа, на забележителния наказателно­правник чл.-кор. проф. д-р Костадин Лютов, бивш Главен про­курор, – за помощта и уроците по наказателно право, както и на видните български юристи чл.-кор. проф. д-р Александър Янков, бивш посланик, чл.-кор. проф. д-р Стефан Стойчев, проф. д-р Иван Велинов, бивш председател на Върховния съд, акад. проф. д-р Ярослав Радев, бивш зам.-председател на Държавния съвет, и проф. дюн Владимир Петров, бивш зам.- ректор на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ – за подкрепата в трудни моменти.

Бих искал също да благодаря на г-н Иван Татарчев, бивш Главен прокурор на Републиката, и на г-н Иван Палазов, бивш заместник-председател на Върховния съд на РБ – за приятел­ството и неоценимата помощ в работата ми като върховен съдия, заместник-министър на правосъдието и Главен прокурор.

Благодаря на световноизвестните учени пеналисти акаде­мик проф. дюн Владимир Николаевич Кудрявцев, бивш зам.- председател на Руската академия на науките, проф. дюн Анато­лий Валентинович Наумов, бивш зам.-директор на Института за държавата и правото при Руската академия на науките, про­фесор дюн Ханс-Хайнрих Йешек, бивш директор на Института за чуждестранно и международно наказателно право, „Макс Планк“, Фрайбург, професор дюн Улрих Зибер, настоящ Ди­ректор на същия Институт – за техните задълбочени научни из­следвания по наказателно право, от които се учех и за личната подкрепа, която ми оказаха.

Благодаря на колегите от Варненския районен съд, където започнах работа като съдия преди четиридесет години, на коле­гите от Правния институт на БАН и от юридическите факулте­ти на СУ „Св. Кл. Охридски“ и Университета за национално и световно стопанство, както и от Министерството на правосъ­дието – за приятелското отношение.

Благодаря и на колегите от Върховния съд, I наказателно отделение, с председател тогава г-н Марко Стойков – за до­брината и човещината, както и на колегите от Прокуратурата на Република България и Националната следствена служба – за предаността и вярната служба на закона.

Признателен съм на служителите от Националната служ­ба за охрана, които макар и анонимни, със своя професиона­лизъм и висок морал ми осигуряваха възможността да работя за България, както и за творческа работа.

Накрая бих искал да благодаря на ръководството на изда­телство СИЕЛА в лицето на директора г-н Веселин Тодоров и проф. д-р Иван Тодоров, както и на целия колектив за подкре­пата, дългогодишното сътрудничество и перфектната работа върху книгата.

Н. Филчев

Никола Филчев е роден на 25.07.1948 г. в град Варна. Завършва право в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. От 1973 г. е съдия във Варненския районен съд. През 1977 г. постъпва като научен сътрудник в Института за правни науки при БАН. Преподава в Юридическия фа­култет на СУ „Св. Кл. Охридски“ и в същото време работи като съдия в София. Защитава докторска дисертация върху съучастието в престъп- ление – 1986 г. От 1990 г. е доцент по наказателно право. През януари 1991 г. е избран от Великото народно събрание за съдия във Върховния съд на Република България – наказателна колегия. От 1997 до 1999 г. е заместник-министър на правосъдието. От 1999 до 2006 г. е Главен прокурор на Република България. През 2005 г. е избран за професор по наказателно право. От 2006 до 2008 г. е извънреден и пълномощен по­сланик на България в Република Казахстан. От 2011 г. е ръководител на катедрата по наказателноправни науки в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство – София.

Професор Н. Филчев е специализирал наказателно право в Русия и Германия. Участва в редица международни форуми. Автор е на мно­жество публикации (учебници, монографии, студии, статии и др.) на български, руски, английски и немски език, посветени на учението за престъплението (състав на престъпление, съучастие, вина, способ на извършване на престъплението) и на наказателното нормотворчество (обществена опасност и криминализация на деянията, диференциация на наказателната отговорност) и др.