Далечно плаване - Вирджиния Улф
| Далечно плаване | |||
| |||
„Далечно плаване“ е плод на големи литературни и интелектуални натрупвания у младата Вирджиния Улф, но и на две епохи, викторианската и модерната, които се сблъскват в нейното творчество. Идеята за него е породена от пътуването по море на брат й Ейдриън и сестра й Ванеса до Португалия през 1905 г. Книгата съдържа семената на всичко, което по-късно ще разцъфти в творчеството на писателката: иновативната сила на разказа, съсредоточаването върху женското съзнание, любовта, сексуалността, смъртта... За известно време в плаването се включва и семейство Далауей, бъдещи нейни герои. Романът е интересен не само като отправна точка за по-късните творби на Улф, но и като своеобразен автобиографичен паралел. Мистичното плаване на 24-годишната Рейчъл Винрейс е истинска житейска трансформация пред погледа на читателя. Нейният преход към женствеността и символичното пътешествие към себе си са на фона на безкрайното пространство между страни и хора, религии и политика, където всички могат да бъдат наблюдавани и където се обсъждат нови животи, различни гледни точки и позиции. Вътрешната същност на героите създава драма, подплатена от човешкия опит в поредица емоционални и сетивни преживявания. Има нещо традиционно и същевременно модерно в духа на тази книга – чувството й за хумор, усещането за иронията на нещата, остротата на чувствата и оригиналния сюжет.
Човек не иска да бъде нещата, човек иска да прозре нещата.
Вирджиния Улф е родена на 25 януари 1882 г. в Лондон. Дъщеря е на известния литературен критик, есеист, биограф и ерудит Стивън Лезли. Съпруга е на Ленард Улф, с когото основават издателството „Хогарт прес” със собствена печатница. Огромно въздействие върху Улф оказва принадлежността й към кръга Блумсбъри – сдружение на интелектуалци, приятели и съмишленици, възпитаници на Кеймбридж.
* * * Колкото и некомфортна да беше нощта с постоянното лю- леене и миризмата на сол, а в един момент несъмнено беше точно такава, тъй като на господин Пепър не му стигаха завивките, закуската на следващата сутрин се оказа поч- ти прелестна. Плаването беше започнало и беше започна- ло щастливо с пухкави сини небеса и спокойно море. Усе- щането за непроучени възможности и непроведени разго- вори придаваше значение на момента, така че през идни- те години цялото пътешествие, може би, щеше да бъде свеждано до тази единствена сценка, в която неизвестно как се долавяше и звукът на кораби, които цяла нощ наду- ваха сирени по течението на реката. Масата изглеждаше привлекателно, подредена с ябълки, хляб и яйца. Хелън подаде маслото на Уилъби и докато го правеше, изгледа го и си помисли: “Тя се омъжи за теб, и предполагам, е била щастлива”. Понесе се по следите на познати мисли, които я отве- доха до всевъзможни нейни отколешни разсъждения, по- родени от старото й недоумение защо Тереза се беше омъ- жила за Уилъби. “Разбира се, това бие на очи – разсъждаваше си мисле- но, имайки предвид, как от пръв поглед си личи, че той е едър и широкоплещест, има силен гръмовит глас, здрав юмрук и непреклонна воля, – но...” И тук тя потъна в по- дълбок анализ на личността му, който можеше да се обоб- щи с думата “сантиментален”, а в нейните представи това означаваше, че никога не е бил непринуден и честен в чув- ствата си. Например той почти не говореше за починала- та, но в същото време отбелязваше годишнините от смъртта й с невероятна пищност. Тя го подозираше в нео- писуеми жестокости по отношение на дъщеря му, както винаги го беше подозирала и в малтретиране на майка й. Естествено, впусна се да сравнява собствената си съдба с тази на приятелката си, защото съпругата на Уилъби беше, може би, единствената жена, която Хелън наричаше при- ятелка, и това сравнение често представляваше главната тема на разговора им. Ридли беше човек на науката, а Уилъби – на бизнеса. Когато Уилъби пусна на вода първия си кораб, Ридли вече беше издал третия си том върху Пин- дар. Те построиха нова фабрика в същата година, когато неговите коментари върху Аристотел – така ли беше? – се появиха в издание на “Юнивърсити прес”. “А Рейчъл – тя я погледна очевидно с намерението да приключи мис- ления си спор, който беше твърде точно балансиран, като си каза, че Рейчъл просто не можеше да се мери с нейните деца. – Тя наистина прилича на шестгодишна” – беше всич- ко, което установи, и тази преценка се отнасяше до глад- ките бебешки черти на момичешкото й лице, без да съдържа друг упрек, защото когато се случеше Рейчъл да разсъждава на глас, да показва чувства, да се смее или изобщо да се изявява по някакъв начин, вместо да стои загледана в млякото, което излива, сякаш да установи как- ва форма придобиват падащите капки, тя можеше да из- глежда далеч по-интересна, макар и никога хубава. При- личаше на майка си, както образът в спокоен вир през тих летен ден е досущ като живото пламнало лице, надвесило се над него. Междувременно самата Хелън беше обект на наблюде- ние, макар и не от страна на двете й жертви. Господин Пепър я съзерцаваше и неговите впечатления, докато ре- жеше препечените филийки на ивици и после внимателно ги намазваше с масло, го отведоха назад към дълги пери- оди от неговото детство. Един от проницателните му по- гледи го увери, че снощи, когато установи, че Хелън е красива жена, е бил съвсем прав. Любезно й подаде слад- кото. Тя говореше глупости, но не по-различни от глупос- тите, които хората обикновено казват по време на закус- ка, тъй като черепномозъчното кръвообращение, както знаеше по себе си, е склонно да създава неприятности в този час на деня. Той продължи да й отвръща с “не” по принцип, понеже никога не отстъпваше пред жена един- ствено заради пола й. И сега, като сведе очи над чинията си, той се отнесе в автобиографични спомени. Не се беше оженил, защото – и това беше само по себе си достатъчна причина – не беше срещнал жена, която да събуди уваже- нието му. Принуден да прекарва най-впечатлителните го- дини на детството си в железопътен кантон в Бомбай, той беше виждал само цветнокожи жени или жени във военни или служебни униформи, докато неговият идеал беше жена, която да знае ако не персийски, то поне гръцки, да бъде с безупречно бяло лице, както и способна да тълку- ва дребните му недомлъвки, които подхвърля, докато се съблича. По силата на обстоятелствата беше придобил навици, от които изобщо не се срамуваше. Всеки ден от- деляше определен брой минути, за да учи наизуст тексто- ве; щом си купи билет, винаги изчиташе номера му; зани- манията си през януари посвещаваше на Петроний, през февруари – на Катул, през март – на етруските вази; но както и да е, беше свършил много полезна работа в Индия и в живота му нямаше нищо, за което да съжалява, с из- ключение на основните пропуски, за които никой умен мъж не съжалява, когато настоящето все още е негово. Приключвайки с мислите си, той рязко вдигна глава и се усмихна. Рейчъл улови погледа му. |
