Поезия, в която си дават среща и дружелюбно съжителстват всички възможни (и наглед невъзможни) традиции, тенденции, влияния и направления – такова вероятно би трябвало да бъде най-краткото определение за творчеството на съвременния турски поет Джевад Чапан. И още: в клоните на поетическото му дърво гнездят всички видове птици; по листата му шепнат разнопосочни ветрове.
Обяснението на тази разноликост и събирателност, традиционност и модерност, разбира се, не е лишена от своите биографични и професионални основания.
Роден в Даръджа (недалече от Стамбул, на азиатския бряг на Мраморно море) през 1933 г., той не само израства край морето, но и се сраства трайно с него, което в значителна степен предопределя и плътното му присъствие в поетическата му образност: с корабите, с плясъка на вълните, с пристана, с чайките и (особено) с отражението на лунното сияние върху водата – характерна за ясните летни нощи природна картина, за която в турския език съществува много поетична и изразителна дума – yakamoz. Но Джевад Чапан не е маринист в конкретния смисъл на тази дума, той не е възторжено прехласнат описател на морето. При него морето е нещо много повече от обикновен пейзаж или фон, който може да се предаде с няколко краски и драски. Морето е преди всичко бряг, на който лирическият герой застава и се обляга, онази отправна точка и линия, от която се наблюдават и съзерцават светът и животът.
В личната семейно-родова биография на Джевад присъства още една значима подробност, която силно се отразява и върху творческата; това е фактът, че майка му, заедно с още три сестричета и три братчета сирачета (според обстоятелствата на времето и турско-гръцките отношения) е принудена да напусне родния Крит – най-големия остров на Средиземноморието, една от люлките на античната цивилизация, и прекосявайки Егея, да отседне на брега на Мраморно море.
Тази биографична подробност, непрекъснатите споменни разкази за миналото пренасят в поезията на Чапан мотива на болката и травмата от раздялата с родното място, изселението, което времето не изцелява; физическата и духовната разпокъсаност (и разпънатост) между старата и новата родина, напрегнатата невъзможност да забравиш миналото и принудата да свикнеш с настоящето; честите състояния на унеса, на съня, пътя, пътуването, превръщането на реалния свят в спомен и на спомена в реалност; срещата (и сблъсъка) на острова с континента, на водата със сушата, от което се разместват ценности и пластове не само в душата и съзнанието.
Именно затова островът, като обграден и откъснат, но и защитен и приласкан от морето топос, люшкането в морето, безбрежието, слизането на брега, хвърлянето на котва... присъства като силен мотив в неговите стихотворения, като едновременно с това придава на творчеството му едно медитеранско излъчване и обаяние.
От друга страна, тази поезия е недвусмислено степна и континентална, в нея с цялата си сурова красота и естествена първичност битува източноанадолският пейзаж (именно от тези географски предели произхожда баща му, с вроден скиталчески дух) с планинските върхове и скатове, с тунелите и влаковете, с пропастите и крепостите, които, окъпани в багрите и звуковете на поезията, придобиват фантастични и митологични измерения.
Джевад завършва знаменития Роберт колеж (1953) край Босфора, където още веднъж се озовава до водата, на брега, който свързва и разделя, и английска филология в Кеймбриджския университет (1956) – отново на Остров, след което известно време работи в редакцията на Би Би Си Лондон.
След завръщането в родината започва академичната му кариера – постъпва като асистент в Катедрата по английски език и литература на Стамбулския
университет, където става и професор (1975). Междувременно преподава в Театралния отдел на Академията за изящни изкуства, както и в Мармарския,
Босфорския, Анадолския и в частния университет Йедитепе, в който основава Литературния факултет и повече от десет години е негов декан.
Дългогодишните му строго научни и професионални занимания с английска литература го сближават с богатата й поетическа традиция; преводите на Шекспирови пиеси, задълбочените изследвания върху ирландския театър няма как да не се отразят и повлияят върху поетическия му слог и стилистика.
Без да е ерудитска, тази поезия е белязана с безспорната културно-литературна ерудираност на своя автор; в нея се кръстосват образи, фигури и имена от турския фолклор, източната повествователна традиция през Башо до Осип Манделщам, Анна Ахматова, Валтер Бенямин и мн. др. разнопосочни интертекстуални отправки, които изискват от читателя определено усилие, поне едно общо познаване на световната традиция, за да се почувства повече приобщен към нея.
През годините Джевад Чапан участва активно в редакционните колегии на редица списания и енциклопедии. Фактът, че посвещава цялата си творческа енергия за претворяването на световната поезия (антологиите „От Перу до Китай“, „Съвременна гръцка поезия“, „Съвременна английска поезия“, „Съвременна американска поезия“ и др.) на родния си език, не погубва собствения му глас.
Изкусният преводач и театрален критик от дълги години завежда страницата „Поетичен атлас“ в седмичната литературна притурка на всекидневника „Джумхуриет“, като безспорен е приносът му за представянето на десетки български поети, към които, както споделя в едно свое интервю, изпитва нещо повече от симпатия. (По време на една от поредните Международни Шекспирови конференции в Страдфорд се запознава и сближава с покойния Валери Петров и по негова препоръка българският лирик бе преведен и представен в същата страница. Същото се отнася и за родения в Стамбул Христо Фотев.)
Когато излиза първата му стихосбирка, той вече е прехвърлил 50-те. Дебютната „Кръжи, кръжи, гълъбче“ (1985) е последвана от „Естествена история“ (1989), „Пораждаща любов“ (1994), „Какво прекрасно пътешествие беше, незабравимо!“ (2001). Удостоен е с множество национални и международни награди за поезията и за преводите си.
Джевад Чапан, когото близкият му приятел Тургай Фишекчи определя като красноречив пример за това как животът се превръща в поезия или как поезията се превръща в живот; критерий за правилност и точност, че едното не се разминава с другото, не е непознато име за българските почитатели на изящната словесност. Той е един от шестимата автори в „Съвременна турска поезия“ („Жанет 45“, 2007); с кратко интервю и няколко стихотворения (в превод на Несрин Исмаил) е представен и в „Литературни Балкани“ (бр. 1, г. V, 2007).
Преводите в настоящата книга са подбрани от антологичната „Разкажи ми сънищата си“ (2011) и последната (засега) стихосбирка на автора „Глас на вода“ (2013), като с колежката ми Кадрие Джесур се постарахме да обхванем от начало до край целия тематичен и стилистичен диапазон, както и пълния регистър от образи и мотиви, за да го представим максимално многоизмерно и плътно.
Както ще се убеди и добронамереният читател, поезията на Чапан не измъчва със сложна и заплетена образност, не проповядва, а предпочита да изповядва, не главозамайва с резки обрати и новаторски похвати; изчистена от високи интонации и гръмогласност, тя е чужда на фалшивеещия патос; това е повече опоетизиране на душевно състояние и настроение, на мига, на бита; поезия, породена от пренесен от миналото спомен; изведена от някаква делнична и банална случка и лаконично изразена; често завършва неочаквано, но с точна поанта; от нея струи медитеранска светлина и многобагреност, монотонността на степта, която поражда тъга и плаха надежда; описва магията на планинските върхове. Тя се сипе като тих сняг върху пепелта на всеобщата духовна замърсеност (Ердал Алова).
Хюсеин Мевсим
23 октомври 2014, Анкара
|