Естър Грийнуд печели щедра стипендия, за да учи в престижен университет, и пристига в Ню Йорк, за да започне стаж като редактор в популярно списание – удивителна възможност, която е заслужила с труда и таланта си. Тя трябва да е обект на завист на милиони момичета от цяла Америка, обградена от писатели и поети, гост на партита, фотосесии и модни ревюта. Трябва да изживява най-славните мигове в живота си…
Вместо това идилията се превръща в кошмар. Естър бавно пропада в мрака на депресията. В онези времена това опасно състояние се приема за слаба воля и се лекува с електрошок, а никой не приема насериозно една млада жена. Амбицията ѝ, мечтите ѝ я притискат все повече – като стъклен похлупак, а опитът ѝ да намери себе си сред хаоса от очаквания – и чужди, и собствени – се превръща в отчаян зов за помощ.
В своя многократно преиздаван роман, превърнал се в любим на няколко поколения, Силвия Плат деликатно въвежда читателя в същината на емоционалния срив на Естър. Стилът ѝ е наситен до такава степен, че лудостта на героинята ѝ изглежда чудовищно реална, дори рационална. Преиздаден на български език за пръв път от 30 години насам, „Стъкленият похлупак" е остроумна, но болезнена изповед, проникновен поглед в най-мрачните и опустошителни бездни на човешката психика, литературно произведение от огромна величина, една от модерните класики.
„Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа.От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.
Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми."
Силвия Плат (1932–1963) е американска писателка и поетеса, най-известна със стихосбирките си „Колосът и други поеми" и „Ариел", както и с романа си „Стъкленият похлупак", донякъде автобиографичен. Печели награда „Пулицър" за поезия посмъртно. След като страда продължително от депресия и прави няколко опита за самоубийство, през 1963 г. Плат успява да сложи край на живота си в дома си в Лондон.
Силвия Плат разбива семейства с романа „Стъкленият похлупак“
Трагичната история на поетесата ражда нов термин в психологията
Човек не може да чете „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат без да мисли за нейната трагична история. Единственият роман на прочутата американска поетеса е откровена изповед, в която авторката излива емоциите си и описва мрачните пътеки, по които е поела душата ѝ. През живота си Силвия Плат прави няколко опита за самоубийство, последния от които успешен. Тя загива едва на 30 години, като в този кратък срок успява да създаде някои от най-красивите произведения на съвременната американска поезия, но и да изживее един живот, достоен да бъде описан в роман.
„Стъкленият похлупак“ е именно това – автобиографичен роман, в който Силвия Плат описва своите преживявания, копнежи и терзания с помощта на главната героиня Естър Грийнуд. Писателката обаче не излага на показ единствено своя личен живот. Тя пише и за своите колежки, с които работи в списание „Мадмоазел“ през 1953 г. Години по-късно една от тях ще сподели пред писателката Джоан Грийнберг, че „Стъкленият похлупак“ е издал прекалено много тайни и е разбил поне едно семейство с пикантните подробности, които Силвия Плат смело разкрива.
Това обаче не превръща романа в клюкарска история. Любопитните детайли са само фон за трагичната история на жена, която влиза във все по-тежък сблъсък с реалността и със собствената си психика. Опитите за самоубийство в романа може би ще напомнят на днешния читател за един жанр, който напоследък стана изключително популярен сред тийнейджърите – така наречения „сиклит“ (от английската дума sick – болен). Скоро след успеха на „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн пазарът беше залят от цял куп романи, в които младежи страдат от физически или душевни болести. Тенденцията литературата за деца да описва нелечими болести и опити за самоубийства изглежда твърде обезпокоителна за родителите. Далеч преди „сиклит“ да се превърне в термин обаче в американската литература се появява „Стъкленият похлупак“. Този най-известен роман на Силвия Плат е явление сам по себе си. Неговото заглавие често се споменава в сериали, филми, романи и телевизионни предавания и се превръща в тема дори за „Семейство Симпсън“. Почти винаги то се свързва с опасното чувство на безпокойство и страх, което води тийнейджърите към необмислени постъпки с тежки последствия.
Романът, както и личната история на Силвия Плат, водят и до появата на нов термин в психологията. Поетесата се самоубива на 30-годишна възраст – малко след публикуването на „Стъкленият похлупак“. Далеч по-късно – през 2001 г., изследователят на човешката креативност Джеймс Кауфман за първи път пише за „Ефектът на Силвия Плат“. Той има предвид все още слабо проучената взаимовръзка между творческото писане и психичните разстройства.
Силвия Плат е различна още от ранна детска възраст. Тя пише първото си стихотворение на 8 години, а на 12 вече има коефициент за интелигентност 160, което граничи с гениалност. По това време Плат вече пише по едно стихотворение на ден. Тя се вълнува от случващото се по света и от рано се проявява като пацифист, заклеймявайки бомбардировките над Хирошима и Нагазаки. Интелигентността ѝ обаче върви в комбина с невероятна импулсивност. На своята първа среща с бъдещия си съпруг – поета Тед Хюз, Силвия Плат се държи изключително необуздано. Само часове след като се запознава с него, тя вече се целува с Хюз и дори го хапе по бузата толкова силно, че му пуска кръв. На следващия ден обаче поетесата предрича, че връзката ѝ с него ще има гибелни последствия. Тя вдъхновява Плат и в същото време я плаши. Силвия описва Тед Хюз като „певец, разказвач, лъв и пътешественик“ с „глас като Божия гръм“. Двамата се женят на 16 юни 1956 г., като датата е избрана, защото именно на 16 юни се развива действието в „Одисей“ на Джеймс Джойс. Шест години по-късно Плат разбира, че Тед ѝ изневерява, и двамата се разделят. Предателството на Хюз е нещо, което феновете на Силвия не могат да простят и до днес. Те редовно заличават фамилията на поета от надгробната плоча на Плат в Йоркшир, където тя е записана като Силвия Плат Хюз.
• „Целуни ме и ще видиш колко важна съм.“ („Дневниците на Силвия Плат“)
• „Когато от един човек не очакваш нищо, не се разочароваш.“ („Стъкленият похлупак“)
• „Казах му, че вярвам в пъкъла и че някои хора като мен например трябва да живеят в ада, преди да умрат, та да наваксат, тъй като ще го пропуснат след смъртта си, понеже не; вярват в задгробния живот, и че всичко, в което вярва човек, се сбъдва след смъртта му.“ („Стъкленият похлупак“)
• „Умирането е изкуство като всичко друго. Аз го владея изключително добре.“ („Лейди Лазар“)
• „От пепелта възкръсвам с коси като кръв и гълтам мъжете със стръв.“ („Лейди Лазар“)
„Съвършенството е страшно и безплодно.“ („Мюнхенските манекени“)
• „Какво са правили ръцете ми преди да те държат?“ („Три жени: поема на три гласа“)
• „Може би когато открием, че искаме всичко, то е защото сме опасно близо до това да не искаме нищо.“ („Дневниците на Силвия Плат“)
|