СПАСЕНИЕ В ПОВТОРНО РАЖДАНЕ
Гротеска или истина
проф. д-р Божидар Кунчев
Атанас Далчев казва в своите “Фрагменти”, че Реализма е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Казва и това, че Реализма предполага не само способността да видиш истината, но и храбростта да я назовеш. Позовах се на големия поет, защото проникновените му твърдения остават и днес един от точните критерии, с които трябва да оценяваме доколко литературната творба е значима като акт на човешкото познание за времето и неговите превратности, за историята и обществото, за битието на народа в динамиката на историческите превратности. Позовах се и за това, защото романът “Омуртаговата колона” на Иван Робанов отговаря като художествено произведение на споменатия критерий, на тези високи изисквания, на които Литературата трябва да отговаря. Ако иска, пак според думите на Далчев, да не бъде онова “лакировъчно изкуство”, чиято възпитателна стойност се разминава с познавателната...
Подзаглавието на книгата е “Скандално-патриотичен роман – оптимистична трагедия”. Робанов е побързал да подскаже, че написаното от него е извън стандартните представи за произведенията, свързани с темата за народа и неговото вписване в историята като провал и съответно за причините за него, както и за опита той да бъде загърбен, за да се намери спасителният изход. “Скандалното” в романа (в добрия смисъл на думата) е не толкова в художествените похвати, където реално и фантастично, хумор, сатира и гротеска се съчетават по такъв начин, че крайният резултат е появата на така въздействащ, провокиращ и разтърсващ разказ за преживяното от България по времето на Тоталитаризма. Скандалното (пак в добрия смисъл на думата) е, че на основата на своя замисъл и сюжет писателят е сътворил автентичната, ужасяващата представа за българския живот преди и след така наречените промени. Една представа за апокалиптичното, за социалния, нравствения и духовен срив в обществото, за деградацията на общественото и конкретното човешко съзнание, за причините и последствията. Епизодите, ситуациите, в които са персонажите на романа, техните поведенчески жестове, репликите им, това, което е тяхната душевност, диалозите в хода на повествованието – само на пръв поглед и донякъде необичайни и дори скандални – всъщност са дълга поредица от неопровержими факти за истината и пак за истината. При това не само за истината, представяща трагиката на отминалото и сегашното в живота на страната ни, но и въобще за покварата в човешката история, за онзи изначален и никога несвършващ сблъсък на Злото с Доброто, на Лъжата с Истината, на нечовешкото с човечното.
Романът на Робанов е творба за митологемите, с които насилваха преди време съзнанието на народа ни, за същината на насилието и неговите многобройни превъплъщения в реалния живот, но и за несъстоялото се пробуждане и възраждане. Романът е присъда без уговорки, но и повод за размисъл. Той повдига отколешните въпроси за човека и неговото място в историята, за гаврите на тази история, когато вместо движение към Смисъла, тя е морален регрес, пропадане в абсурдното. И най-сетне романът на Иван Робанов е изстрадана преоценка на ценностите, внушение за това, че спасението ни е в повторното раждане, за да станем наистина свободен, морален народ, съзиждаш устремено съдбата си извън зловещото пространство на досегашните поражения...
Влакът пътува и в него е голямото някогашно величие в областта на Черната металургия Филип Карадоров. Една внезапна спирачка и оттук нататък се начева препускането на героя през времето и спомена, през угризенията и мъчително настъпващите просветления. А заедно с него са и другите персонажи, различни като възраст и социално положение, прагматични и цинични, изхвърлени от живота или вкопчили се в него, без да мислят за цената, с която са плащали и се канят тепърва да платят за оцеляването си или за просперитета си без оглед на мисълта за непозволеното и позволеното. Това е пътуване през времето и неговите предишни и сегашни драми, калейдоскоп от какви ли не картини за сегашната социална и духовна ситуация. Но най-вече е разказ за преосмислянето, за отхвърлянето на лъжата, за самопознанието и познанието, за необходимото вътрешно, духовно освобождение на човека, което всеки сам трябва да направи.
Изкушавам се да посоча един или друг епизод от романа, от случващото се с Карадоров и върволицата от какви ли не люде, с които го среща животът след като внезапната спирачка е спряла влака на досегашната му участ. Но мисля, че в случая не е необходимо, ще изтъкна само фактът, че и отделните епизоди, и всеки от жестовете на героите са изведени на равнището на символа, на внушението за това какво точно беше и продължава да бъде Българския живот и на внушението, че най-сетне трябва да се излезе от ситуацията на деградация и безпътица...
Романът е написан от писател с голяма ерудиция. Разказаното органично се вписва в контекста на имена, събития и художествени произведения на световната литература. Така романът е колкото художествена творба на многократно доказал се талантлив писател, неведнъж отличаван с престижни награди, така и произведение с открояваща се есеистична и полемична насоченост, изправяща ни не само пред въпросите на конкретното наяве, но пред нашите питания за неизменното, за онези пределни въпроси за тайната и драмата на човешкото съществуване.
Карадоров ще намери лек за душата и живота си. Той ще се завърне в пространството на изконното, на онова начало, където има невинност и светлина. Комичното и трагичното, за което ни е разказал Робанов, без да избледнее, ще остане по-назад в съзнанието ни, защото приключвайки с четенето, ще усетим силата на обоснованото внушение, че въпреки всичко има изход, има и спасение... |