С новата си книга „Никола Фурнаджиев и Истанбул“ Хюсеин Мевсим дава практически отговор на въпроса как трябва да разказва литературният историк днес, за да бъде интересен, атрактивен, разбран, нужен неговият разказ. Във всеки случай не „на колене пред която и да е освободителка“ (Хр. Бръзицов) – идеология. В никакъв случай на колене пред клишетата на литературоведския предразсъдък. Нека оставим предразсъдъците на… интерпретациите. Дори не на колене пред вездесъщия факт. Прецизно и документално добросъвестно, да, със сигурност, но най-вече трябва да разказва интригуващо и интересно. А това означава да лови разказите във въздуха. Да подушва трагедията, драмата (и мелодрамата, защо не), където я има, да идентифицира настоящия момент като алюзия на нещо минало (и обратно), да разсъждава по аналогия, да моделира фигури на езика и мисълта. Да разказва влюбено в предмета на своите занимания. В качеството си на литературен (из)следовател да проектира историята в истории, да опитомява малките истории от документа за каузата на голямата художествена литература. Да бъде просто ловец на разкази.
Евдокия Борисова
|