“Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.” Да се чете наум и на глас, шепнешком и с гороломен патос. “И пак се чува как земята зрее...” Да се чете в морен полумрак, в светлините на рампата, под пръските на борда, под одеяло с фенерче, на одеяло сред поляна, на опашка за нещо скучно, иззад рамо в метрото, в предлюбовна нега или следлюбовна меланхолия, в книжарница, в сладкарница, през входове и сводове, в кънтящи коридори. “Само се пусни от всичко. / Отпусни се. Остави / имената за наричане, / името си забрави...” Да се чете на болен, на заспиващ, на внезапно събуден, на весела или тъжна компания, на въображаем приятел, на пеленаче или старец. “Човек се отчайва, озъбен и малък, / търпи и изтрайва без риза, без залък, / затваря очи и изписва си вежди, / ръмжи и мълчи и засажда надежди...” Да се чете веднъж, два, десет пъти. “Всички сенки имат двойно дъно...” В знак на приятелство или несъгласие, в разрез, всъщност, впрочем, вредом. “Лястовиците са нервни котви, / напосоки хвърлени в небето...” Поезията на Мария Донева е чудесен акомпанимент за всички дишащи и чакащи моменти в живота, но не защото музиката й е монотонна или лесна, а защото е талантлива, почтена, човечна, храбро възторжена, триумфално уязвима (“живо ли е – ще кърви”); защото в нея тъгата е способна да издиша всичкия си мрак и да се превърне в радост (“една наивна топла топка перушина”), но дори да не го направи, любовта непременно идва. “Ти разбираш за какво говоря. / Затова споделям само с тебе.”
Нева Мичева
Проявете малко деликатност!
Лятото и без това разбира.
Сигурно не му е най-приятно
да повтаряте, че ще умира.
Със уши зелени, с остър слух
тъжните ви думи то дочува.
И настръхва мекият му пух.
И тревожни сънища сънува.
То си е приготвило за край
дрехите най-бели и искрящи.
И се чувства толкова замаяно,
че не иска никакво изпращане.
Иска до последния си ден
да е силно, младо и красиво.
И в сърцето си е убедено,
че по своя воля си отива.
Затова не говорете с жал,
че било за малко и за кратко.
То си има всичко – тънък шал,
чаша, неизписана тетрадка,
книга с пясък, прежалим багаж,
разлюлян хамак във чуждо село.
То се е целувало на плажа.
То не помни – затова е смело.
То минава само. Не тежи
раницата му на раменете.
Лятото за нищо не тъжи.
Затова и вие не тъжете. |