Мона и Магелан - Светлана Дичева

Мона и Магелан
Автор: Светлана Дичева
Обем: 186 стр.
Формат в мм.: 140х210
Издател: ИК "Лексикон"
Мека подвързия
Дата на включване: 2017-03-11
Нашата цена: 12.69 лв		 
Замисляли ли сте се, че младостта е изключително трудно приключение? Не е лесна и любовта. Как да обичаш? Лъжата и любовта могат ли да влизат в тайно съглашение? В този текст ще намерите и усещането, че си различен – може би едно фалшиво чувство за уникалност, което те спохожда, когато си прекалено млад, за да разбереш, че всички са уникални, а общото между всички – което е и най-важното – е хуманизмът, който ни е нанизал на един огромен светещ гирлянд и е опасал земята на Магелан. Дали точно този светещ гирлянд не е единственото, което ни откроява в тъмата на Космоса?

На двадесетгодишните днес ще кажа: "Споко, момчета и момичета, нататък е още по-трудно. Купонът продължава!"

Казвам се Мона. Трябвало е да бъда Симона, но мама се е противопоставила. Тя е българка, а баща ми евреин. Не го помня. Починал е, когато съм била още бебе. Мама е изградила от този отдавна несъществуващ мъж един мит. Смята, че е бил добър и отзивчив, състрадателен и кротък. Съмнявам се. Всички стават добри, когато умрат, а докато са живи, са чудовища. Така се случи, че още от първи клас сянката на този несъществуващ мъж ме смаза. Не заради името Мона. (Мога да понеса всякакви подигравки на тема Мона Лиза.) Заради фамилията. Барух. Незнайно защо на съучениците ми тя звучеше като „грух-грух“. Затова веднага ме прекръстиха на Мона Свинята.

Когато пиша за тези неща след толкова години, забелязвам, че сякаш съм слязла в кладенеца на детството и с всяка дума човъркам до кокала на болката. Години и преживявания са се напластявали върху болката и върху този оглозган кокал, би трябвало да съм станала по-мъдра и по-толерантна към отдавна изветряла несправедливост. Паметта, тази неверница и измамница, може да изтрива всяко съществено нещо със замаха на силно орлово крило. Добрите мигове са като пеперуди еднодневки – живеят, за да умрат, а паметта ги отмива завинаги. Но стигне ли се до мъчителните изживявания, те са като клеймо от нажежено желязо – няма изтриване. Може би се прехвърлят и от прераждане на прераждане, ако вярваме на будисткото разбиране за вечния житейски кръговрат.