Те винаги нараняваха онези, които обичат. , ,
Неговите пробиви са внимателни. Неговите атаки са диви. Неговото доверие расте. ,
Неговите романи все още кървят, плачат за помощ,
Детектив, сънуващ кошмари – Зоуи Долан, и млада доброволка на телефон на доверието – Джейн Уебстър, която се опитва да преодолее страховете си, се изправят срещу сериен изнасилвач. Кошмарът е винаги един и същ – запуснато място, сюрреалистично небе, замръзнала фигура в сиво – това събужда Зоуи от съня ѝ. Тя разпознава мястото като мрачния жилищен квартал, където е израснала, но фигурата е все така непроницаема. Всичко, което знае, е, че кошмарът я изпълва с чувството, че нещо ужасно е на път да се случи. А нещо ужасно вече се е случило в града на Зоуи: чудовищен човек е пребил и изнасилил четири жени. Петата му жертва следва същия модел: тя е млада, привлекателна и уязвима. И Зоуи Долан и инспектор Крис Сандс, както и останалата част от отдела им, се опитват да заловят Буболечката, чудовище, пребил и изнасилил пет привидно несвързани помежду си млади жени. Зверството на побоите ескалира, като прави разследването още по-належащо. С цел да намерят виновника, Зоуи и Крис трябва да определят как Буболечката успява да влезе в домове, чиито врати и прозорци винаги са заключени. Когато Джейн Уебстър, кротката млада доброволка на телефонна линия за помощ, отказва да се подчини на заповедите на супервайзъра си и нарушава конфиденциалността на работата си, за да разкаже на полицията за обаждащ се, който привидно признава за престъпленията, Зоуи отхвърля претенциите му като поредната шега. Но открива колко е грешала, когато изпада в кошмарен забързан трилър, който си играе еднакво добре както с ума на читателя, така и с дръзкия протагонист. Мосби притежава таланта да изгради както физически, така и психологически съспенс. И за пореден път доказва, че наистина знае как да дърпа конците.
СТИВ МОСБИ е роден през 1976 г. в Хорсфорт, Англия. Завършил е философия. Живее и работи в Лийдс. От малък проявява интерес към писането, а по-късно се увлича от научната фантастика, трилъра и ужасите в литературата. Всъщност, когато е помолен да опише писането си, отговорът на Стив е: "Тъмно, жестоко, емоционално"
"Всепоглъщащ! Мосби умело преплита основните сюжетни линии с няколко допълнителни в един хармоничен психологически трилър."
Publishers Weekly
„Мосби успешно се присъединява към тъмната страна на английската криминална литература; съспенсът в трилърите му е отличен, но истинската му сила е в развитието на героите. Всички те, особено жените, са добре обрисувани и сложни личности, без нито едно клише.“
Booklist
„Гнездото на кошмарите за мен е едно запуснато място.
То съществува наистина и макар кракът ми да не е стъпвал там от години, често го сънувам. Кошмарите ми започнаха, когато бях в средата на двайсетте и до ден-днешен ме спохождат с променлива честота, като задължително се появяват в периодите, когато съм под напрежение. След кошмар със запуснатото място се събуждам мрачна, празна и зла, омотана в овлажнелите от пот чаршафи. Това настроение прогонвам с душ, но от кошмара все пак по кожата ми остават следи като петна.
И в реалността, и в съня запуснатото място представлява открито, бетонирано пространство, площта му вероятно е към сто квадратни метра; покриват го прахоляк, чакъл, пирони, болтове, парчета стъкло. Тук много отдавна се е издигала фабрика, от която все още има следи. Някъде стоят назъбени тухлени стъпала, другаде земята е изровена. Все едно фабриката не е била разрушена, а пометена от мощен взрив, но тъй като основите ѝ са били вкопчени в земята много здраво, част от тях са останали, а друга част са изтръгнали и буци пръст, които са повлекли със себе си.
…Само че в съня ми мястото изглежда съвсем различно.
В моя постоянно спохождащ ме кошмар небето е в неестествен аквамаринен цвят, необичайна смесица от синьо и зелено, от която оставам с впечатление, че съм под водата. Аквамариненото оцветява въздуха чак до нивото на земята, сякаш мястото се намира на дъното на осветен аквариум. Над мен облаците са ярки и подвижни, направо летят по небето, времето не е тихо, като че духа вятър. Не го усещам. Само облаците се движат.
Там е и силуетът.
Стои в средата на запуснатото място, винаги една и съща фигура: сива, безцветна, призрачна. Не мога да кажа дали е мъж, или жена, защото очертанията ѝ са неопределени, все едно е застинала, както е била устремена с всички сили към мен. Засега някак виси във въздуха.
Изпитвам чувството, че съм извън времето. Виждам какъв е светът, когато е застинал, и осъзнавам какви са усещанията в него.
Значението на този сън ми е непонятно, знам само, че неслучайно го сънувам. Подсъзнанието ми ми показва снимка: държи я пред очите ми, иска да я разпозная, все едно е полицай от телевизионен сериал, който сочи на заподозрения снимка на жертвата на убийството, за да го извади от равновесие.“
Стив Мосби има таланта да изгради едновременно физическо и психологическо напрежение. И той отново доказва, че наистина знае как да работи на струните на емоциите - Kirkus
|
