iKnigi.com

Стефан Цвайг, един от най-проникновените познавачи на Рилкевата поетика, обобщава неимоверния езиков подвиг, чието свидетелство са "Дуински елегии":

"...тук, в тази свещена есен на своята окончателна зрелост, Рилке предизвиква езика до крайност, домогвайки се да изобрази почти неизобразимото: вече не звученето, което трепти от нещата, вече не тяхното сетивно възприемано очертание, а тайнствената връзка, която душевно незримо се носи между тях както дъхът над устните. Безсловесното и досега недостъпното за словото, тъкмо това пожела да разгадае тук неговата неутолима творческа воля. Портрет на чисто понятийното, метафорика на неразбираемото. За да постигне това, езикът трябваше да се напрегне безкрайно отвъд собствения си предел, трябваше да се наведе към своите най-дълбоки бездни, трябваше да отиде оттатък понятното и да се изправи пред непонятното и неназовимото. В тези "Дуински елегии" Рилке, някога лиричен и сетне францискански, накрая станал орфически поет, е изпълнен с оня свещен мрак, който тъй величествено е надвиснал в стиховете на другите рано похитени немци, тези на Новалис и Хьолдерлин. Самите ние, силно удивени, надали можехме тогава да уловим смисъла, вложен в онези сетни стихотворения, и едва сега той се открива болезнено пред нашето познание: това не беше вече опит за обръщение на живия, а представляваше разговор с другото, с отвъдността на нещата и на чувството. Беше началото на диалог с безкрайното, братски ответ към смъртта, към неговата дълго подготвяна и сега вече съзряла смърт, която взискателно вдигаше очите си от мрака нагоре към търсещия."

"Дуински елегии" се публикуват за първи път в двуезично издание, в изцяло нов поетичен превод от немски на български език, осъществен от Пламен Хаджийски под редакцията на Борис Христов и Нина Симова.

Основният текст е придружен с две ключови писма на Рилке, които свидетелстват за замисъла на поетичния цикъл и за перипетиите около създаването на стиховете. Книгата включва и бележки на преводача, изградени преимуществено върху епистоларното творчество на поета и целящи да улеснят вникването в особеностите на Рилкевата лирическа мисъл.

РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ (1875-1926) е считан за един от най-значителните поети в немскоезичната литература, автор не само на стихотворения, но също така на роман, разкази, приказки, пиеси, преводи, както и на огромно епистоларно творчество, оценявано равностойно с останалите създадени от него произведения.

Роден като Рене Карл Вилхелм Йозеф Мария Рилке в австро-унгарска Прага през 1875 г., той има нещастно детство, белязано от неизгладими противоречия между двамата му родители, довели до тяхната раздяла, когато Рене е деветгодишен. Майката, Софи (Фия) Енц, травмирана от ранната загуба на своята първородна дъщеря, починала през 1874 г. на седемдневна възраст, дава на сина си името Рене (от френски - отново роден) и в първите шест години от живота му го облича в момичешки дрехи, насърчава го да си играе с кукли. По-късно бащата, Йозеф Рилке, принуден след несполучила военна кариера да упражнява професията на железопътен служител, налага волята си и през 1886 г. изпраща момчето в кадетско училище. Нежният и лиричен Рене прекарва пет непоносими години в Санкт Пьолтен, подложен на сурови тренировки и жестоки подигравки, като през 1891 г. изоставя военното обучение по здравословни причини. Преминава частно обучение и успешно полага изпити за матура през 1895 г., след което учи литература, история на изкуството и философия в пражкия Карлов университет, продължавайки образованието си с правни науки в Мюнхен.

На 22-годишна възраст Рилке среща писателката с руски произход Лу Андреас-Саломе (1861-1937), чиито любов и приятелство оказват най-силното човешко влияние върху поета през целия му живот. По нейно настояване променя собственото си име на Райнер, двамата пътешестват на два пъти (1899 г. и 1900 г.) в Русия - страна, която Рилке, отричащ принадлежността си към която и да било нация и държава, чувства като своя същинска родина. Впечатленията от Русия намират отражение в създадената през периода 1899-1903 г. и публикувана през 1905 г. стихосбирка "Часослов" (Das Stundenbuch).

През 1901 г. поетът сключва брак със скулпторката Клара Вестхоф, с която имат дъщеря - Рут, родена в края на същата година, но съпрузите живеят заедно не повече от година и половина. Между 1902 и 1910 г. Рилке се установява преимуществено в Париж, където пише монография за творчеството на Огюст Роден и няколко месеца работи като секретар на скулптора. Най-значимите постижения от този период са стихосбирката "Нови стихотворения" (Neue Gedichte, 1907), "Нови стихотворения, втора част" (Der Neuen Gedichte anderer Teil, 1908) и романът "Записките на Малте Лауридс Бриге" (Die Aufzeichnungen des Malte Laurids Brigge, 1910), след чието публикуване Рилке преживява творческа криза, продължила до 1922 г. През това време пребивава в различни европейски градове (най-дълго в Мюнхен и Берлин), пътува до Италия, Испания, Германия, Дания, Швеция, Северна Африка, превежда от френски език и проучва интензивно творчеството на Гьоте и Шекспир. Прекарвайки зимните месеци на 1912-1913 г. в замъка Дуино, разположен до италианския град Триест, поетът слага началото на "Дуински елегии" - емблематичен за късното му творчество цикъл от десет стихотворения, завършен чак през 1922 г.

При избухването на Първата световна война е мобилизиран за кратко във военнотренировъчен лагер, впоследствие е преместен на служба във виенския военен архив. След края на войната поетът живее на различни места в Швейцария, като през 1921 г. се установява в малкия замък Мюзо, превърнал се в до края на живота му в негов постоянен адрес и убежище за възстановяване на творческите сили. Тук, в началото на 1922 г., Рилке завършва двете си най-значителни късни стихосбирки - "Дуински елегии" (Duineser Elegien) и "Сонети към Орфей" (Sonette an Orpheus), и двете публикувани през 1923 г.

Умира от левкемия на 29.12.1926 г. в санаториум близо до швейцарския град Монтрьо. Над гроба му в Рарон, Швейцария, се чете сътворената лично от него епитафия:

Роза, о, чист противослов, наслада

да си ничий сън под

толкова клепачи.