iKnigi.com

Още в началото се мяркат пръстенът с окото в него, неугасващият огън сред мрака, думите, пазещи истории, хора, времена и места… Преди древните саги и приказките да привлекат вниманието на Толкин и Луис, Дж. Макдоналд и по-младият У. Морис се потапят в света на митовете и започват да публикуват своите предания. Морис е воден от вярата си в едно бъдещо хармонично общество и се обръща към образите на скандинавския фолклор. Макдоналд дава израз на духовните си дирения, черпейки вдъхновение главно от шотландския фолклор (в това време близкият му приятел Луис Карол пише своите прочути истории за Алиса и децата на Макдоналд стават първите му слушатели).

Пътят на Вейн върви по коритата на пресъхнали реки, през вековни борови гори, замък мираж, срещи с вещици и вампири.
Главният герой крачи бос в неясни посоки и следва странни напътствия. Среща неочаквани съюзници (жена в роба, която крие лицето си, увивайки го с плаща си, и има власт над бял леопард; неостаряващи деца с ангелско очарование, подобни на елфи; едър кон с дълга грива и опашка) и врагове (чакàли; оживели скелети; танцуващи призраци; леопарди; змии).
Страната се управлява от принцеса, Лилит, която също има женски леопард (в клетка с богата украса) и самата тя се превръща на женски леопард, който обаче има черни петна. Тя е млада на вид магьосница с дълги черни коси и петно от проклятие на ръката, което постепенно обхваща половината ѝ тяло (тя се оказва нещо като вампир и дружи със злата сянка на нещо като човек, която не говори – това е великата Сянка, злото, което броди заплашително из града редом с петнистия леопард; Лилит е ангел, изкушен от себелюбието още преди Грехопадението).
Според използвания библейски мит Лилит е била дадена на Адам (именно той се превръща на гарван и живее в Дома на мъртвите, пълен с легла с мъртъвци от всички епохи) като първа съпруга, но е покварена от жаждата си за власт. Тя избива или изгонва децата от своя град, защото пророчеството гласи, че ще загине от ръката именно на дете; погубва и собствената си дъщеря.
Вейн се сприятелява с децата (едно от тях се оказва дъщерята на Лилит); те организират своя армия, за да завладеят града. Детската армия е съпроводена от елени, сърни, слонове и коне. Малките воюват с лъкове, прашки и копия. Градът е насред пустинята, а в сърцето му е разположен дворецът на Лилит.
Въпреки жертвите, невръстните воини пленяват принцесата. Намират я, изнемогваща, в стая от черен мрамор, в която не прониква светлина, а витаят видения.
Добрите побеждават Лилит и всички заспиват доброволно вечния си сън; после се събуждат в Края на дните и след дълъг поход през освободените земи стигат до Рая – град в подножието на стръмна, свършваща в облаците планина, от която извират водите на живота.

ДЖОРДЖ МАКДОНАЛД (1824–1905) е поет, романист, критик, преводач, лектор, теолог и проповедник. Роден е в Абърдийншър, област в Шотландия. Макдоналд, както и болшинството от шотландците в тези години, бил калвинист. През 1854 година завършва Кралския колеж в Абърдийн. Чувствайки се призван за религиозна дейност, заминава за Лондон, учи в Теологически колеж и става свещеник. Извиквайки недоволство у църковните власти с широтата на своите възгледи, след три години е принуден да напусне. Премества се в Манчестър, където започва литературната си кариера. Макдоналд твърдо вярва, че литературният талант е дар божи и че печатното слово има власт да подтиква хората към добри дела. Той е признат за бащата на фентъзи жанра и вдъхновява впоследствие писатели като Дж. Р. Р. Толкин, К.С. Луис и др. Печели световна литературна слава с приказните си романи за деца и възрастни като „Phantastes“, „At the Back of the North Wind“, „Принцесата и таласъмите“ и много други. Самият К. С. Луис („Хрониките на Нарния”, „Писмата на Душевадеца“) в предговора „Джордж Макдоналд: Антология“ казва: Никога не съм скривал факта, че винаги съм го смятал за учител, дори ми се струва, че никога не съм написал книга, в която да не го цитирам.
За Дж. Ръскин е почти роднина, Дж. Р. Р. Толкин говори за него като за учител, а К. С. Луис го нарича най-великия гений между създателите на митове, сочейки суровостта и нежността, реализма и божественото очарование в творенията му. Г. К. Честертън споделя, че книгите на този автор са променили живота му, а за У. Х. Одън и Е. Несбит е бележит майстор

Дали е възможно последното пробуждане също да е било насън? И че аз все още съм в стаята на смъртта, заспал и сънуващ, все още незрял, за да се пробудя? Или може би не съм отишъл да спя направо и чистосърдечно и затова съм се събудил твърде рано?
Ако това пробуждане беше само сън, несъмнено ставаше въпрос за едно по-добро пробуждане, което още не е дошло, и не съм бил някой, който е недовидял! Такова видение несъмнено таи дори по-прелестна истина в сърцето на това да го сънуваш!
В моменти на съмнение извиквам:
– Би ли могъл Бог да създаде такива красиви неща, каквито сънувах?
– Откъде тогава се взе сънят? – отвръщаше надеждата.
– От моето тъмно същество, обляно от светлината на съзнанието ми.
– Откъде обаче се появи твоето тъмно същество? – запита отново надеждата.
– Мозъкът ми беше неговата майка, а треската в кръвта ми – неговият баща.
– Може би по-добре е да кажеш, че мозъкът беше цигулката, от която произлезе, а треската в кръвта – лъкът, който минаваше по струните. Кой обаче създаде цигулката? И кой водеше лъкът по струните? Отново по-добре запитай: кой сложи песните на птиците на дървото на живота, като за всяка се намери клонка и раздвижи всяка в съответния ред от върха надолу? Кога се породи фантазията? И кога – животът, който танцува по нея? Дали ти казваше в тъмнината на своето несъзнателно същество: „Нека пребъде красотата, нека се прояви истината!“ – и красотата направо просъществуваше, а истината се проявяваше?
Човекът сънува и бленува, а Бог поражда, пожелава и забързва.
Когато човек сънува своя собствен сън, той е лицето в него; когато Друг му го дава, Другият е способен да го сбъдне…