iKnigi.com

Няколко думи за автора

Ана Лий Евънс (Ана Димитрова Каракашева) е хореограф и танцьор от Пловдив. Завършила е актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ и после специализира “Танцов театър“. Създава първата школа и трупа за съвременен танц в Пловдив, наречена „Фрида“. Автор е на повече от двайсет танцови спектакъла, изпълнявани на различни сцени и танцови форуми в България и чужбина. С помощта на учениците си прави пет двайсет и четири часови танцови маратона и множество представления в улична среда. Поставя „Домът на Бернарда Алба“ на Ф. Г. Лорка в окръжния затвор – гр. Сливен, и след девет години отново там изработва фламенко спектакъл, който става повод да напише първата си книга – „Фламенко в затвора“. Характерни за работата є ca търсенето на причините за движение и танц, импровизацията и смесването на различни стилове като фламенко, буто танц, танго и съвременни техники. От една година е омъжена в Ел Пасо, Тексас, където преподава и работи по нови спектакли и по следващата си книга.

Откъс:

ПЪРВА ЧАСТ

юни 2017

В гърлото на славея

Бог сигурно е съвсем мъничко нещо,

за да може да се побере
в гърлото на славея.

Първият ми спомен е океанът. Бях си ударила коляното, течеше кръв и баща ми каза да го потопя във водата. След близването на солената вода от раната ми остана само бледа резка и това така се е вдълбало в паметта ми, че и досега лекувам всичките си рани в морето.

Последните три години живях в Созопол и миналото лято оттам работех по танцовия спектакъл в женския затвор, заради който пиша сега. Пиша, за да прочета тая история за фламенко в затвора, танци на улицата, танцови маратони и танци с деца. Не че няма достатъчно много добри книги за четене, но аз искам да прочета моята.

Няколко месеца след случката в океана родителите ми решиха да ме изпратят от Африка обратно в България. Качиха ме на един огромен самолет и след полет цяла нощ се озовах на летището в Атина, откъдето си купих кукла с черни лъскави плитки и дантелени гащи. Още един самолет до София и аз никога вече не помирисах Африка, запомних обаче завинаги цвета на изгряващото от океана слънце, миризмата на тревата след дъжд, рибния пазар и белите зъби на Моамба – портиера в блока, в който живеехме.

Имам мантра: „Грасиас санта Фридуча, грасиас санта Фридуча, грасиас санта Фридуча“, повтарям я от време на време наум или съвсем тихо на глас, когато съм уплашена или замаяна от радост, когато вървя, плувам или се обаждам на дъщеря ми за лека нощ. Веднъж се чух да я повтарям много бързо, защото звънеше телефонът, и оттогава винаги я забавям, като удължавам р-то, и това са всъщност най-щастливите ми мигове, когато на бавни глътки тихичко благодаря, съвсем сама, в оная гъста самота на молитвата. Ето така: грррасиас санта Фррридуча, грррасиас санта Фррридуча, грррасиас санта Фрррридуча. Санта Фридуча е Фрида Кало, грасиас е всичко, което искам да кажа с една дума. А също и „на баба ти гъза“, но тук вече са повече думи и много повече баби.

Беше денят преди Нова година, бащата на баща ми ме взе от летището в София. Спомням си нощния влак до Пловдив, тъмнината върху снега през прозореца и измръзналите ми пръсти. Оттогава не обичам зимата и старческия є дъх. После, като пристигнахме „вкъщи“, ме завиха с един леден червен юрган – от онези, старите, сатенен и тежък, загасиха лампата и ме оставиха „да си почина“. Много ми беше студено и много ми се плачеше, чувах гласовете им от другата стая, обсъждаха кой ще се грижи за мен през следващите две години, докато родителите ми работят в Танзания. На сутринта ме заведоха при другата ми баба, а на другия ден при лелята на баща ми. Разбирах, че няма голям наплив от желаещи да ме отглеждат, и си помислих, че може би нещо с мен не е наред, затова и мама и татко ме бяха изпратили със самолета по тая смешна стюардеса с очи като на риба, обясняваха, че нямало условия за мен там и можело да се разболея от холера… Много ми се плачеше, но след нощта под червения юрган спрях да плача за около десетина години. Така и не разбрах защо моите баби и дядовци не ме искаха, дали са се страхували „да поемат отговорността“ по отглеждането ми, или защото родителите на майка ми не харесваха баща ми, а родителите на баща ми – майка ми, а какво общо с това има едно петгодишно дете, съм спряла да гадая отдавна. Много години по-късно, на един от двайсет и четири часовите ми танцови маратони, по време на импровизация с вързани очи, се разплаках с глас от страха на онова дете. Понякога си мисля, че всичко, което правя оттогава, е опит да го утеша някак си. Мъжете ми най-пострадаха от червения юрган, все ми се струва, че не ме искат. След онзи маратон мислех, че съм го преболедувала, най-после след сто години, но не, зъзна си под червения юрган и само когато танцувам, се усещам обичана; а, да, и когато сутрин преди кафето мъжът ми ме погледне с онзи много син, леко учуден и замъглен от съня поглед, все едно ме вижда наистина. Танцовите маратони са любимите ми представления, обичам ги дори повече от танците на улицата, но всъщност по-малко от представленията в затвора. Имаш двайсет и четири часа, в които само да танцуваш, цяло денонощие свобода от всички компромиси на ежедневието, след четвъртия си вече уморен и мисълта за още двайсет изглежда абсурдна, понякога след четвъртия час повръщам и танцувам много зле, обмислям да се откажа и после гордостта ми надделява и се катеря, пълзя по всеки следващ танц с изкуствена усмивка на лицето, докато дойде голямото избухване, обикновено след дванайсетия час, когато тялото поема контрола и вече всяко движение, всяко потрепване е вярно. Вече е танц, танц е, когато не правиш нито едно излишно движение. Моите ученици знаят, а някои от тях и помнят.