Авторските приказки на Иглика Дионисиева са едновременно монументални и крехки. Гласът на писателката ги извайва от древен камък, но после ги оставя да се разсипят като месечина, да изтънеят и да забият блестящите си остриета в обърканото ни настояще. В тях често липсва жадуваният катарзис и след последната дума остават отворени врати, които понякога са рани. Това са приказки за вземането, за даването, за пречупването, за преминаването.
Приказките на Иглика не са детски в общоприетия смисъл. Те израстват от това, което е останало незасегнато, въпреки опустошителното пресищане. Връщат ни непреднамерено и безизкусно към устоите на забравения и сбутан в ъгъла морал.
Христина Мирчева | 