iKnigi.com

Парацелз / Зигмунд Фройд като културно-историческо явление / Връзката на аналитичната психология с произведенията на поетическото изкуство / Джеймс Джойс „Одисей“ / Пикасо (с по-ситни букви от основния текст долу!)

„Има различни начини за разглеждане на достиженията на видните личности. Всяка една може да бъде видяна в светлината на нейното индивидуално развитие, на историческите събития, оказали влияние върху нея, или на трудноопределимите колективни въздействия, изразявани чрез фразата дух на времето. Вниманието на Юнг е било насочено предимно към големите културни движения – по-специално алхимията, които са компенсирали духа на времето или са били породени от него, както и към творческия дух, въвел пионерски тълкувания в толкова различни сфери, като медицина, психоанализа, ориенталистика, изобразителни изкуства и литература. Събраните тук студии онагледяват тази централна тема, а две други студии правят анализ на литературни произведения, независимо от своеобразието на личността и от психологията на отделния автор.“ От Предговор на издателя

Цитати:

Нищо не въздейства по-силно върху душите на околните, особено върху тези на децата, от живота, който родителите не са изживели.

Парацелз явно е бил от онези хора, при които интелектът е в едно чекмедже, а душата – в друго. Така те блажено могат да си разсъждават за нещо, без да се излагат на опасността да влязат в противоречие с онова, в което вярва сърцето им. В края на краищата разбираемо облекчение е едната ръка да не знае какво прави другата. Би било безполезно любопитство да искаш да знаеш какво би се случило, ако двете все пак бяха влезли в стълкновение.

По-просто, естествено, за някого е да приеме, че онова, което той не разбира, изобщо не съществува.

Целият свят, казва Парацелз, е една аптека, и Бог е главният аптекар.

Парацелз не отрича духа, в който вярва душата му, но наред с него въздига принципа за противоположностите в материята: Земята спрямо небето, природата – спрямо духа. С това той не се е превърнал в сляп рушител, нито в гениален полушарлатанин, като един Агрипа, а в баща на естествените науки, в пионер на новия дух, като какъвто го почита днес с право нашата съвременност… Не панпсихизмът е най-блестящото му откритие – той по-скоро все още тегне върху му като остатък от примитивната participation mystique с природата, – а материята и нейните свойства. Нивото на съзнанието на епохата на Парацелз и тогавашната степен на развитие на познанието изобщо не са му позволили да види човека извън цялото на природата. Това върхово постижение е било отредено за XIX век. Неразделната и несъзнавана свързаност на човека и света за него все още е една абсолютна даденост

Съвременната медицина, която вече не може да възприема душата само като някакъв придатък на тялото, и поради това започва все повече да взема под внимание тъй наречения „психичен фактор“, в известен смисъл се приближава отново до представата на Парацелз за душата, оживотворяваща материята, благодарение на което и целият духовен облик на учения се явява в нова светлина.

Както за времето си той е бил пионер в медицината, така днес за нас, както изглежда, Парацелз се превръща в символ на една важна промяна на възгледите ни за същността на болестта, както и за природата на живота изобщо… Той е могъщ ураган, изтръгващ всичко, което може да се помръдне от мястото си и завихрящ всичкото в едно… Нарушава и разрушава като изригване на вулкан, но и опложда и оживотворява. Никога не можем да го оценим справедливо: можем само да го подценяваме или надценяваме, и поради това човек винаги е неудовлетворен от собствените си усилия да разбере поне една част от неговата разностранна същност… Парацелз е море или – не чак толкова меко казано – хаос, а доколкото той е една исторически ограничена човешка личност, бихме могли да го обозначим като алхимически тигел, в който всички поотделно: хората, боговете и демоните на онази епоха – първата половина на XVI век, са излели своя уникален сок.

Ако разглеждаме Фройд по този ретроспективен начин, а именно като изразител на затаеното чувство на неприязън на започващия нов век към XIX век с неговите илюзии, с лицемерието му, с неговата полуграмотност, с престорените, налудничави чувства, с плиткия му морал, с изкуствената, вяла религиозност и с плачевния му вкус, тогава, според мен, го виждаме доста по-вярно, отколкото когато му слагаха печата на възвестител на нови пътища и истини. Той е един велик разрушител, който взривява оковите на миналото. Фройд освобождава от нездравословния натиск на един загнил свят на стари порядки. Той показва как могат и по съвсем друг начин да се разбират ценностите, в които нашите родители все още са вярвали; например ония овехтели сантименталности на родителите, които „живеят само за своите деца”, или пък сюжетът за благородния син, който „цял живот носи майка си на ръце”, или идеалът за дъщеря, която „напълно разбира” баща си. Преди са вярвали в тези неща, без да ги проверяват. Обаче … се раздвижиха полезни съмнения, които поради здравословни съображения понякога не бива да се раздуват прекалено много.

„Сексуалната теория”, видяна като критика на съвременната психология, би могла да бъде разбрана правилно…

На храбрата едностранчивост на Фройд дължим това, че днес медицината е в състояние да лекува индивидуално случаите на невроза и че науката е обогатена с един метод, позволяващ ѝ да обработва душата на индивида като обект на изследване. Преди Фройд на такова нещо се гледаше само като на куриоз.

Фройд не проникна в онзи по-дълбок слой на общочовешкото. За него това не бе позволено и възможно, без да изневери на своята културноисторическа задача. А той изпълни тази задача – задача достатъчна за едно цялостно, увенчано със слава дело на живота му.

Тълкуване на сънищата вероятно е най-значимият труд на Фройд и същевременно най-изложен на атаки… Фройд откъсна от миналото и от забравата една ценност, която изглеждаше изгубена. В древното лечителско знание, както и в старата религия, сънят е имал голямо значение и издигнат до положението на прорицание. Това е постъпка, чиято научна храброст не е за подценяване, изобщо да поставиш на сериозно обсъждане нещо толкова непопулярно по онова време като съня.

Съмнението в нашата култура и нейните ценности е невроза на епохата.

Няма друг начин да се докаже, че златото е злато: само в огъня.

Всеки, в края на краищата, носи факела на познанието само за част от пътя и никой не е опазен от заблуждения. Самото съмнение е бащата на научната истина.

Великият дух носи белезите на женското, нему е дадена една плодовита и раждаща утроба, която е в състояние да пресътвори чуждото в познат образ.

В наше време окултизмът преживя възраждане, което наистина няма равно на себе си. Поради това светлината на западноевропейския дух е почти помръкнала… Университетите са престанали да работят като носители на светлината. Омръзнали са ни научното специализиране и рационалистическият интелектуализъм. Човек иска да чуе за истината, която не стеснява хоризонта, а го разширява, не затъмнява, а осветява, която не се стича по някого като вода, без да го засегне, а решително прониква чак до мозъка на костите му.

На бедния не можем да помогнем като му пъхаме в ръката по-голяма или по-малка милостиня, макар че той я желае от сърце. По-добре ще му помогнем, ако му покажем пътя, как чрез труд да се избави завинаги от мизерията си. За съжаление духовните просяци от нашето време са твърде склонни да си присвоят милостинята на Изтока и сляпо да подражават на начина му на действие.

Онова, което Изтокът може да ни даде, трябва да ни бъде само помощ в една работа, която занапред сме длъжни да извършим ние…

Вавилонското объркване на езиците на западния дух е създало такава дезориентация, че всички копнеят за проста истина или поне за общи идеи, които говорят не само на главата, но и на сърцето, даващи на съзерцаващия ум яснота, а на неспирния напор на чувствата – свобода.

Нищо не може да бъде пожертвано завинаги. Всичко се връща по-късно в преобразена форма. И където някога се е осъществила голяма жертва, когато пожертваното се завръща, тогава трябва да има все още здраво и способно на съпротива тяло, за да може да понесе сътресенията на една коренна промяна. По тази причина духовна криза от такъв мащаб често води до смърт, когато се натъква на отслабено от болест тяло. Защото сега вече жертвеният нож е в ръката на някога пожертваното, и сега се иска смъртта на онзи, който някога е принесъл жертвата.

Възможността за смели заключения лесно подвежда към насилствено изопачаване. Една малка скандална новина често е солта на дадена биография, но малко повече вече е нечисто пъхане на носа в чужди работи, катастрофа на добрия вкус под прикритието на науката.

Ще се научим да разбираме по-добре някои особености на растението, ако познаваме мястото където вирее.

Художественото произведение… е едно същество, което използва човека и неговите лични влечения само като хранителен посредник, с чиито сили разполага и според собствените си закони оформя самото себе си според своето собствено творческо намерение.

Произведението идва в едно с формата си… авторът бива залят от потоп от мисли и образи, които неговото намерение никога не е създавало, и които волята му никога не би могла да роди. Волю-неволю, той все пак трябва да осъзнае, че във всичкото това говори неговата цялостна личност , че собствената му най-съкровена същност изявява себе си и заявява на висок глас онова, което той никога не би поверил на езика си. Пишещият може само да се подчини и да следва импулсите, които му изглеждат чужди, чувствайки, че произведението му е по-велико от него и поради това има над него такава власт, на която не може да дава никакви предписания.

Творческото живее и расте у човека като дърво в земята, от която извлича храна. И затова е добре да разглеждаме процеса на творческото създаване на форма като едно живо същество, засадено в душата на човека.

Ние няма да очакваме от нашата психология невъзможното, а именно – сносно обяснение на великата тайна на живота, която непосредствено долавяме в творчеството. Както всяка наука и психологията има само скромен принос към по-доброто познаване на явленията на живота, но и тя е също толкова далече от абсолютното знание, колкото са и нейните научни посестрими.

Изкуството е, може да се каже, красота, и в това то осъществява само себе си и си е самодостатъчно. Не му е потребен никакъв смисъл. Въпросът за смисъла няма нищо общо с изкуството.

Всяка епоха си има своята едностранчивост, своите предубеждения и свои душевни страдания. Епохата е като индивид, има си собствени ограничения на съзнавания мироглед и затова й е необходима компенсация, която се осъществява тъкмо чрез колективното несъзнавано по такъв начин, че един поет или пророк дава израз на неизговорения стремеж на неговото време и показва начина, със слово или дело, за неговото изпълнение независимо дали тази колективна потребност има за резултат добро или зло, спасение на една епоха или нейната разруха.

Опасно е да се говори за собствената епоха, защото онова, което е заложено на карта, наистина е огромно.

Изглежда че всеки се ражда с някакъв ограничен запас от жизнена енергия. Най-силното у него – творческото, ще привлече към себе си по-голямото количество енергия, ако той наистина е човек на изкуството, а за другото остава вече твърде малко количество… – човешкото често бива обезкръвено в полза на творческото до такава степен, че то може все още да живее само на някакво първично или ниско ниво.

Човекът на изкуството следва да бъде обясняван от гледната точка на неговото изкуство, а не откъм недостатъците на природата му и откъм конфликтите на личността, представляващи само жалки последствия от факта, че той е творческа натура, т. е. човек, комуто е бил даден по-голям товар от този на обикновените простосмъртни.

Така душевните потребности на общността се осъществяват в произведението на твореца, и затова на практика и в действителност за твореца то означава много повече от неговата лична съдба, независимо дали той го осъзнава или не. Той е инструмент в най-дълбокия смисъл на думата, и поради това стои по-долу от своето творение, ето защо ние не би трябвало да очакваме от него тълкувание на собственото му произведение. Тълкуванието той трябва да предостави на другите и на бъдещето.

Великото произведение е като сън, който въпреки своята очевидност не обяснява сам себе си и никога не е еднозначен… Великото произведение на изкуството е обективно и имперсонално, и въпреки това докосва най-дълбоките пластове на душата.

Потокът започва в нищото и свършва в нищото… Книгата (Одисей) не само започва и завършва в нищото, ами и се състои само от нищо. Всичко е адски безпредметно, едно направо брилянтно адово изчадие, ако разглеждаме книгата от гледната точка на едно майсторско техническо постижение.

Имах един възрастен чичо, който мислеше съвсем праволинейно. Веднъж той ме спря на улицата и попита:

„Знаеш ли с какво дяволът измъчва душите в ада?” Отговорих отрицателно, на което той отвърна: „Кара ги да чакат.” Изрече това и продължи по пътя си. Тази реплика ми дойде наум когато за първи път се заорах в Одисей. Всяко изречение е едно очакване, което не се сбъдва; накрая човек от чисто примирение вече не очаква абсолютно нищо и за пореден негов ужас постепенно започва да осъзнава, че е улучил. Действително не се случва нищо и все пак тайно очакване тегли човек от страница към страница, напук на безнадеждното примирение.

Невероятното многообразие на стила на Джойс ти се струва монотонно и хипнотично. Нищо не удовлетворява читателя, всичко се отвръща от него и го оставя зяпнал. Книгата сякаш бяга от живота, самодостатъчна, иронична, саркастична, отровна, презрителна, тъжна, отчаяна, озлобена, и поради това задължително си навлича симпатията на читателя, ако готовият да се притече на помощ сън не прекъсне благо това пропиляване на енергията.

Аз съм психиатър, а това означава професионална предубеденост спрямо всички душевни феномени. Предупреждавам читателя за това: посредствената човешка трагикомедия, студената сенчеста страна на битието, мътната сивота на душевния нихилизъм са моят насъщен хляб, една слушана до втръсване мелодия, пошла и без чар.

Навярно не би затруднило особено и непрофесионалист да види аналогията между шизофренното душевно състояние и това на Одисей. Приликата буди опасения до такава степен, че един възмутен читател лесно би оставил книгата настрана, поставяйки диагнозата „шизофрения”. За психиатъра аналогията е фрапантна; обаче все пак той би изтъкнал, че във впечатляваща степен липсва един признак, характерен за продуктите на душевноболните – стереотипността. Одисей е всичко друго, но не и монотонен, в смисъл, че липсват повторения… Изобразяването е последователно и гладко, всичко е подвижно и нищо не е фиксирано. Всичко се носи от една подземна, жива река, демонстрираща тенденция към единство и най-строг избор; недвусмислен признак за съществуването на единна, лична воля и на едно целенасочено намерение! Духовните функции не се проявяват спонтанно и безразборно, а подлежат на най-строг контрол. Без изключение са предпочетени функциите на възприятията, усещане и интуиция, докато оценъчните функции – мислене и чувстване, са потиснати със същата последователност.

Обезобразяването на красотата и смисъла чрез гротескно опредметяване или чрез също така гротескна нереалност при болния е последствие от разрушаването на неговата (на шизофренния) личност, при човека на изкуството обаче е творческо намерение.

Характерна за модерниста е атрофията на чувствата, която винаги се открива като реакция там, където е имало твърде много чувство, и то твърде много престорено чувство.

Наистина ли днес все още сме толкова сантиментални?

Хайде да се замислим за нашата тъй наречена хуманност! До каква голяма степен всеки отделен човек е безпомощна, но не заслужаваща съжаление жертва на своите сантименти, за което психиатърът навярно би могъл да каже най-много.

Сантименталността е надстройка над жестокостта. Безчувствеността е съответната опозиция, неизбежно страдаща от същите недостатъци.

Пророците винаги са несимпатични и по принцип са с лоши маниери. Но това означава, че досега те винаги уцелват същината… Човекът на изкуството е рупорът на душевните тайни на своята епоха, без да иска, като всеки истински пророк, понякога го прави несъзнавано като сомнамбул. Той си въобразява, че говори от свое име, обаче духът на епохата е водителят на неговите думи, а което той казва, е, защото то въздейства.

Онази личност на Пикасо, която понася участта на подземния свят, онзи човек, който се отправя не към света на живите, а съдбовно се насочва към тъмното, като не следва идеала на признатото красиво и добро, а този на демоничната привлекателна сила на грозното и злото, което у съвременния човек приижда нагоре като дух на Антихриста и Луцифер и създава апокалиптично настроение, тъкмо този светъл дневен свят, обвит в мъглите на Хадес, заразява със смъртно разложение и в края на краищата като земетръсен район разгражда всичко на фрагменти, разломни линии, останки, купища развалини, дрипи и неорганични части. Пикасо и неговата изложба са феномени на епохата.