В настоящото изследване с помощта на превода е очертана зоната на едно векторно разширяващо се четене на националната литература – от епицентъра на текстовостта, задаваща каноничното ѝ тяло, към „гостуването“ ѝ в езиковостта на другите, към все по-ясното навлизане в полифонията на многоезично писане, предназначено за многоезично четене. Проследени са сюжетите на онези културни преноси, които извоюват статуса Патриарх на българската литература; раждат Татаробългарина с неговите мечтани славяни и (не)случили се Германии (К. Христов); съхраняват семантиката на „езика на колесниците“ (Яворов, но и Йовков), за да го има българския житиеписец на Св. Франциск (Хр. Огнянов); създават дисиденти, фантасти, събирачи на светове... Все фигуративи на авторство, родени в прегласите на поне два езика и принадлежащи на българската литературна история. Защото никоя литература не е толкова голяма или толкова малка, че да съществува само в един език.
Проф. д.ф.н. Любка Липчева-Пранджева е преподавател по история на българската литература в ПУ „Паисий Хилендарски”. Специализира в Мюнхен, Виена и Берлин, а през периодите 2003 – 2006 г. и 2011 – 2016 г. преподава българска литература и култура в Института по славистика на Виенския университет. Ръководител е на международни изследователски проекти, свързани с проблематиката на интертекстуалността и на превода като културен трансфер. Автор на множество културологични студии и на монографиите: „Бързият сън на митовете“ (1999), „Левски: Букви от името“ (2001), „Битие в превода. Българска литература на немски език XIX – XX век“ (2010). | 