Годините в края на осемнайсети век. Рос Полдарк се завръща, ранен и изтощен от войни, в родния Корнуол. Там очаква радостно посрещане от страна на близките си и на любимата Елизабет. Вместо това открива, че баща му е мъртъв, домът му се руши, а Елизабет, повярвала на слуховете за смъртта му в битка, се е сгодила за друг. Рос не е готов за смирение, няма избор, освен да изгради живота си отначало. Младият мъж започва борба за спасението на медните мини, наследство от баща му, които алчният и арогантен Джордж Уорлиган се опитва да му отнеме. Рос Полдарк е изправен пред предизвикателството да направи земите си продуктивни, да се грижи за работниците, които баща му е наел, и да се опитва да спечели обратно жената, която обича, или да намери причина да живее без нея. Един ден Полдарк среща Демелза - млада жена, облечена като момче, която се опитва да избяга от баща си насилник. Младият мъж решава да приюти Демелза в дома си, давайки ѝ работа като прислужница.
Ще успее ли Рос Полдарк да се пребори за новия си бизнес, ще върне ли старата си любов Елизабет, или ще открие нова тръпка…
УИНСТЪН ГРЕЪМ написва дванайсет книги „Полдарк“, като започва с историята за Рос Полдарк, публикувана през 1945 г., и завършва с тази за Бела Полдарк – през 2002 г. Действието, елемент от битието в Англия през XVIII век, се развива в Корнуол, където Греъм прекарва по-голямата част от живота си.
Поредицата за Полдарк е завладяваща и затрогваща сага, разиграваща се сред величествените пейзажи на Корнуол. Тази необикновена творба проследява живота, трудностите и любовта на поколения ярки и незабравими образи.
УИНСТЪН ГРЕЪМ (1908–2003) е автор на четиресет романа, издавани и превеждани по цял свят. Шест от книгите му са екранизирани от режисьори като Алфред Хичкок, а на поредицата за Полдарк са посветени два изключително популярни английски сериала от 1975–1977 и от 2015–2019 г. Уинстън Греъм е член на Кралското литературно общество, а през 1963 г. получава Ордена на Британската империя.
„Много неща изискваха вниманието му. Цялото съществуване беше цикъл от трудности за посрещане и препятствия за преодоляване. Ала в този вечерен час, в коледния ден на 1787 година, не го беше грижа за бъдещето, единствено за настоящето. Мислеше си: не съм гладен, нито жаден, нито похотлив, нито ревнив; не съм объркан, нито уморен, нито амбициозен, нито разкайващ се. Току пред мен, в най-близкото бъдеще, чакат отворена врата и топла къща, удобни столове и тишина, и дружба. Нека ги запазя по-дълго.“
|
